След това имаха състезания в Омаха, където пистата беше два километра. Кеп стана известен като механика пилот. Другите състезатели, пък и механиците не можеха да се начудят на бързите му реакции, безстрашието и способността му да запазва самообладание в опасни моменти, което му помагаше безупречно да владее машината си и при най-висока скорост. Кеп започна да се опива от тази своя двойна репутация на механик и евентуален състезател.
Късметът му излезе в Демойн на една писта от километър и половина със стръмен наклон, на места до четиридесет и пет градуса. В деня на състезанието водачът на втората кола се яви много пиян и не можеше да участва. Решиха да пуснат Кеп на негово място.
Въпросната кола беше скърпена работа; форсиран модел от 1922 година. Кеп изкара квалификационната обиколка, а в самото състезание излезе втори. Участваха шестнадесет коли, които трябваше да направят двадесет и пет обиколки. Кеп не вдигна крак от газта, но моторът му не беше от най-добрите. Той обаче беше най-добрият пилот, въпреки че се класира втори.
След този случай Кеп стана голям състезател. Всяка година печелеше все повече и повече пари. За три години щеше да изплати ипотеката върху фермата, но нямаше никакво желание отново да дои крави. Живееше под магията на скоростта и изящната линия на тези прекрасни машини. Тук дори повече, отколкото във войната, той започна да осъзнава, че безстрашието му представлява изключително качество. И именно него трябваше да продава.
Кеп се състезаваше по трасетата в Канзас Сити, Такома, Плая дел Рей, Индианаполис, Омаха, Санта Моника и дори на скоростната писта в Атлантик Сити. Зае първото място на пистата „Шийнсхед Бей“ в Бруклин и пак се върна в Детройт, за да спечели отново на малката тамошна писта.
След състезанието си взе две седмици почивка и отиде да види фермата и най-вече родителите си, но мъжът, който се изправи пред тях — с освирепял поглед и стисната челюст, — им беше по-чужд и от потиснатото ранено момче, което се върна от войната. Майката и бащата на Кеп просто не знаеха как да се държат с него. За тях той си оставаше Стюре, въпреки че повече от три години никой не го бе наричал така. Сега вече носеше кожено кепе с къса козирка. Когато се състезаваше, обръщаше го назад с козирката, за да му пази врата от летящите тресчици, особено по дъсчените писти. И от тази негова привичка дойде и новият му състезателен прякор — пак Кеп, заради кепето и заради бившия му военен чин.
Докато си беше у дома, Кеп помагаше при доенето на кравите и оранта. Разглоби любимия си трактор до последния болт и го измайстори наново. Баща му стоеше зад него, наблюдаваше го внимателно и учудено въртеше глава: що за син бе този техният?
Стегна трактора, направи го като нов. Доусъвършенства предишните си подобрения: престърга цилиндрите и им сложи по-големи бутала, оправи впръскването на сместа в карбуратора и монтира електрическо запалване, акумулатор и генератор. Остави трактора в отлично състояние, но го остави завинаги. Емоциите и изпитанията на автомобилния спорт сега изцяло занимаваха ума му.
Четири години по-късно, вече обръгнал на състезания, Кеп се намираше в Калифорния. Работеше с нов отбор, много по-известен, с който обикаляше големите писти из цялата страна.
Точно тогава Америка се намираше във вихъра на голямо празненство, истерично празненство, безкраен пир в чест на приключилата война и очакваното благоденствие. И този пир беше много, много далеч от убийствената безизходица на битката със земята и фермата, която майка му и баща му бяха принудени да водят. Стюре така и не успя да съвмести тези два свята в собственото си съзнание. Опиянен от скоростта на новите машини и от собствените си изключителни умения, той направо се пристрасти към състезанията и овациите, с които го посрещаха навсякъде, докато продължаваше да печели победа след победа.
След едно напрегнато състезание, в което за малко да изпусне първото място, Стюре Мудиг отседна в хотел „Коронадо“, който се издигаше на самата плажна ивица край Сан Диего. Беше вечер, той бе хапнал в хотелската си стая и сега седеше отегчен. Затова реши да се поразходи край морето.
Взе една от свободните коли на отбора, за да отиде до пиацата, където се навъртаха моряците.
Тогава Сан Диего се славеше като пристанищен град. Стюре бе закопнял за хора от собствената си черга, обикновени люде, дето си изкарват залъка с две голи ръце. Като знаменит състезател, той все по-често и по-често попадаше в компанията на богати безделници и отегчени от живота милионери, които търсеха евтини удоволствия и си ги набавяха с такива именно мимолетни запознанства. Сред тях имаше и жени, които се навъртаха около него колкото да се позабавляват, но Стюре не желаеше нито да се забавлява, нито да служи за забавление. Към жените той все още се отнасяше подозрително.