— С удоволствие ще помогна, стига да мога, мистър Мудиг.
Кеп я поглежда. Още преди да отвори уста, вече знае, че думите му ще прозвучат идиотски и че не може да очаква от една млада и красива жена да направи за него такова нещо.
— Не знам как да започна. Виждате ли, аз си имам едно лъвче, което се намира в бунгало извън града. Не е много далеч оттук, не повече от четири-пет километра, пък и точно оттам минава рейс. Къмпингът се нарича „Крайбрежен“. Лъвчето е там, в едно бунгало, и сигурно вече умира от глад. Цели три дни не е яло.
Кеп млъква, защото вижда, че Сали е прикрила устата си с длан, а очите й ще изхвръкнат. Погледът й се е размътил от сълзи.
— Съжалявам, мис. Просто реших да опитам, но разбира се, ще трябва да измисля нещо друго. Може би някой от съотборниците ще се сети да намине и тогава ще помоля него.
— Защо, мистър Мудиг, аз ще отида. Вярно ли имате истински лъв тук, в Атлантик Сити? Той колко време може да издържи гладен, без да умре? Може би вече е умрял?
— О, надявам се, че не е. Поотрасналите лъвове изкарват дълго време без храна, а той вече е на шест месеца, но със сигурност е изгладнял. Иначе е много кротък. Въобще не е научен да ловува или нещо подобно. Честно казано, засега той е най-близкият ми приятел в целия свят, като изключим родителите ми.
Сали го гледа втренчено. Никога не си е представяла автомобилния състезател като човек с родители, а само като човек със страшно много приятели и почитатели. Винаги си е мислила, че състезателят е нещо като филмова звезда, въобще изкуствен човек, малко или много недействителен, сътворен от илюстрованите списания; човек, който живее различен живот, съвсем не като другите хора.
— С какво се храни? Кажете ми точно какво трябва да направя.
И тя за първи път поглежда Кеп право в очите. И го вижда, вижда свенливото селянче, което току-що се е научило да обича и първата му любов е едно лъвче.
Кеп също я вижда. През късо подстриганата, изрусена с перхидрол коса и тежкия грим на очите. Вижда хлапачката, която си играе на дама.
— Дрехите ми са там, в гардероба. В сакото ми има портфейл. Отиди и извади парите — казва й той, като неволно минава на ти.
Тя отива до гардероба. Има чувството, че прониква в нещо много негово, много интимно; никога преди това не е бъркала в мъжки джобове. Няма брат, а когато бе на четиринадесет години, и баща й умря. Изважда портфейла, целия в петна от пот, който съвсем точно е взел формата на задния джоб на един от панталоните, с които Кеп рядко се разделя.
— Сега отвори го. В задното отделение има пари. Вземи пет долара.
Тя отваря портфейла и изважда банкнотите. Затваря го. Връща се при гардероба и мушва портфейла в същия джоб. Стиска петте долара и гледа Кеп в очите.
— Нямам нужда от пари, мистър Мудиг. Аз имам пари. Имам и добра работа в телефонната централа.
— Това още не значи, че трябва да плащаш за храната на Тъфи. Той е мой. Мисля, че и ти ще го харесаш. Много е обичлив, много е мил.
Кеп се умълчава.
— Все още не съм сигурен, дали не бъркам, като те изпращам там.
— Опасно ли е? Може ли да ме изяде?
Въпросите й са така непресторено наивни, че Кеп се усмихва, а после се разсмива. От това го заболяват главата, раменете и гръдният кош. Започва да кашля.
— Не, не, той е съвсем безопасен, но може да се уплаши, да се хвърли през вратата и да избяга. Малък е, но въпреки това е много силен.
— Обещавам, че ще направя всичко, което мога, мистър Мудиг. Едно време имахме грамадно куче и само аз го извеждах на разходка. Никой друг не можеше да го удържи освен мене. По-силна съм, отколкото изглеждам.
— О, сигурно! Между другото, моля те, наричай ме просто Кеп или, ако предпочиташ, Стюре. Караш ме да се чувствам ужасно стар, като ми викаш мистър Мудиг.
Сали поглежда към петте долара, които стиска в ръка. Вдига очи и започва неспокойно да пристъпва от крак на крак.
— А и вие, мистър Мудиг, искам да кажа, Кеп, недей да ме наричаш мис. Защото така имам усещането, че ти говоря от централата, а не те чувствувам чак толкова далеч. Наричай ме Сали, както се казвам.
Лицето й се обагря от руменина и тя се извръща от Кеп. Той на свой ред усеща как целият се изпотява под превръзките.
— Добре, Сали, но първо отиди да купиш две кила и половина мляно говеждо. Нямаш кола, нали?
Сали се усмихва и поклаща глава.
— Не, нямам. Не е по джоба на една телефонистка.
— А знаеш ли да караш?
— Откъде да знам, като нямам кола?
И двамата се усмихват. Кратък миг на отпускане. На Кеп никак не му е лесно отново да се върне на темата: умиращият от глад Тъфи.