— Добре тогава. Може би ще трябва да вземеш рейса, този, който тръгва от Блакхорс Пайк.
— Знам го, номер Дванайсет. Вземам го, когато отиваме да танцуваме в едно заведение с оркестър. Едно огромно, като хамбар е, ти ходил ли си там?
— Не, и сега страшно съжалявам, но така или иначе, аз не умея да танцувам.
— Може би един ден ще те науча. Много е приятно, но първо трябва да се оправиш и във всеки случай да се изправиш на крака.
Кеп я гледа. Струва му се ту ужасно стеснителна, ту доста отракана. Прилича му на великолепно животно.
— Да, но най-напред трябва да нахраним Тъфи, тоест ти трябва да го нахраниш. О, забравих, че ще ти трябва ключът.
И Кеп пак посочва с пръст към гардероба.
— В десния джоб на панталона ми има ключ, закачен на дървено кръгче. На него е написан номерът на бунгалото, мисля, че беше тринайсет.
— Ето откъде идва лошият ти късмет и злополуката. Преди тази ужасна катастрофа ти все печелеше. Толкова се вълнувах и толкова се гордеех с тебе. Такъв един безстрашен.
Кеп се изчервява от смущение. Сали отива до гардероба. Да бръкне в предния джоб на панталоните му е още по-вълнуващо, още по-интимно. Напипва твърдото дървено кръгче на ключодържателя и го измъква. Вдига го във въздуха, за да го види Кеп.
— Това ли е? Номерът е тринайсет.
— Това е. Като стигнеш до бунгалото, отвори пакета с месото преди да отключиш. След това, без да пускаш дръжката на вратата нито за миг, пъхваш месото и моментално затваряш вратата.
Постой отвън да чуеш дали Тъфи ще се приближи да яде; това е всичко, което искам от теб — да видиш дали е още жив и дали е още там. Защото нищо чудно да е взел да реве от глад и тогава собственикът може да е извикал ония от Дружеството за защита на животни, а те само това и чакат, за да го завлекат нанякъде.
Ако е все още там, ти ще го чуеш, защото той много ръмжи и сумти, докато яде, така че няма начин да не разбереш, но ако не чуеш нищо, отвори полека вратата, този път по-широко, ослушай се и хубаво огледай стаята. Ако е вътре, но не помръдва, тогава не влизай, върни се веднага тук, при мен, и аз сам ще се обадя в Дружеството за защита на животни.
С лъвовете човек никога не може да е сигурен; възможно е да спи, но като отвори очи, като те види, какво ли ще направи? Не смятам, че би наранил някого, но от друга страна пък, той от бебе не е гладувал толкова дълго.
Сали слуша с ококорени очи.
— А какво да направя, ако го няма?
— Тогава иди при собственика на бунгалото и се обади в Дружеството. Вече можеш и сама да обясниш какво се е случило.
— Ще ме арестуват ли?
— Не, ти ще кажеш, че аз съм те изпратил, но съм сигурен, че Тъфи ще е там. Гладен и неспокоен. Освен това, сто на сто се чувства и самотен. Никога през живота си не е оставал сам за толкова дълго.
— Май че наистина той е най-добрият ти приятел, а?
— Да. Аз трудно се сприятелявам. Познавам много хора, които харесвам, мисля, че и те ме харесват, но приятели не ставаме или може би ставаме, без да разбера.
— Аз съм ти приятелка, Стюре.
Кеп я поглежда и дъхът му спира. От години никой не го е наричал Стюре. Сваля очи от нея. Да можеше да избяга от това легло; страх го е, а в същото време нещо в него стърже, стърже като гуми на остър завой, когато си джанта до джанта със съперника.
— Дано е така, Сали. А ако успееш да спасиш Тъфи, аз никога няма да забравя това.
При тези думи Сали се обръща и излиза от стаята. Кеп се отпуска на леглото и се опитва да събере мислите си. Последният половин час го е объркал повече, отколкото ужасът, когато излетя от пистата и колата му избухна в пламъци. Чувства, че нещо ново става в живота му, започна с Тъфи, а сега и това момиче.
Сали много лесно открива бунгалото с номер тринадесет. По всичко личи, че никой от регистрацията не я е забелязал. Бунгалото е едно от най-задните, съвсем до пустеещите, обрасли с пинии земи, които са така типични за тази част на Ню Джързи.
Застава пред вратата и внимателно се ослушва, но не чува нищо. Развива месото, както й е казал Стюре, после пъхва ключа и бавно го завърта. Отваря вратата и муцуната на лъва Тъфи цъфва пред очите й. Тя се уплашва, стресва, изненадва, и то до такава степен, че за малко да пусне вратата и да избяга, но се овладява, поставя месото на земята, до самия праг и го побутва с крак навътре. Тъфи мигновено се нахвърля на каймата, лапа и гълта, ръмжи и сумти от удоволствие. Докато яде, на два пъти вдига очи към нея. И двата пъти Сали е готова да тръшне вратата и да хукне, но Тъфи продължава най-вглъбено да се занимава с каймата.