Най-накрая с големия си грапав език излизва и последните парченца месо от хартията. Жълтите му кръгли очи поглеждат Сали. След това мушва муцуната си в процепа на леко открехнатата врата и така здраво напира, че известно време тя, макар и с мъка, удържа вратата, но натискът е силен, процепът се разтваря и като пропъхва глава, Тъфи вече спокойно използва цялата мощ на тялото си, при което дръжката се изплъзва от ръката на Сали.
Тъфи излиза навън, а Сали се вкаменява, запушва устата си с длан. Той започва да я обикаля в кръг и така силно отърква муцуната си в краката й, че едва не я събаря на земята. Държи се досущ като домашна котка, само дето тежи около шейсет килограма.
Сали бързо се окопитва и смело влиза обратно в стаята. Тъфи — подир нея. Тя затваря вратата след него. Той не се опитва да избяга, а просто си търси компания, точно както й бе казал Кеп: той е повече самотен, отколкото гладен.
В стаята вони. Сали вижда къде си е свършил работата, взима един вестник от масата до леглото, събира всичко, хвърля го в тоалетната и пуска водата. Открехва един от горните прозорци, за да се проветри.
Тъфи не се отделя от нея и продължава да я подбутва с муцуната си, щом се наведе или застане на едно място. Когато свършва да разтребва, тя присяда на ръба на леглото. Ето я в бунгалото на мъж, когото почти не познава, храни неговия лъв и почиства мръсотията. Не знае да плаче ли, или да се смее. Да можеха сега да я видят отнякъде нейните монахини от училището! Това е приключение, и то какво! По-голямо и от филм на Глория Суонсън.
Тъфи се приближава и полага огромната си глава в скута й. Това е нещо обикновено за куче, но някак си не отива на голям котарак. Тя му блъсва главата и той започва да кръстосва из стаята.
В кухненския бокс Сали вижда, че в хладилния шкаф е останало малко мляко. Ледът отдавна се е стопил, но млякото, слава богу, още не се е вкиснало. Тя придърпва съда с водата от разтопения лед в средата на стаята, в друг един съд излива млякото и го поставя до водата. Докато Тъфи пие, тя се примъква на пръсти до вратата, бързо я отваря и излиза навън. Заключва след себе си и незабелязано се прокрадва край регистрацията. Регистрацията е от ония, дето си затваря очите за съмнителни посетители, дори ги предпочита.
Сали се връща в болницата и разказва на Кеп всичко от игла до конец. Казва му още, че на следващия ден е в централата, но след работа, привечер, пак ще отиде да нахрани Тъфи. И пак ще дойде да посети Стюре.
— Сали, не знам как да ти се отблагодаря. По всичко личи, че няма да изляза от болницата, преди отборът да тръгне за Лангхорн. После ще трябва да ги настигна. Нямаш представа колко много съм ти признателен за всичко, което правиш за мен; малко са хората на този свят, дето ще се престрашат да останат насаме с Тъфи в една стая.
— Но той е толкова мил. Иска да го обичат. Прилича на голямо пухкаво коте.
— Сигурно си мисли; че и ти си част от нашето семейство. Радвам се, че се е държал добре с теб.
— Защо „семейство“?
— Ами защото лъвовете живеят на семейства. Откакто взех Тъфи, непрекъснато чета книги за лъвове. Те повечето са за лъвове, живеещи в зоологически градини, и болестите, от които страдат; мъчно се намира нещичко за живота на дивите лъвове. Ще ми се да върна Тъфи обратно в Африка и да го оставя да си живее на свобода с други лъвове.
Сали се усмихва.
— И аз бих искала да бъда част от семейството на Тъфи.
Стюре остава в болницата още една седмица и през това време те двамата със Сали надълго разговарят за миналото си. Сали храни Тъфи всеки ден, а после отива в болницата при Стюре, след като времето за посещения отдавна е минало. Стюре й разправя за детството си, за фермата, за велосипеда, за войната и получените рани. Разказва й как е загубил косата си и зъбите, как са пострадали дробовете му и кракът.
Сали пък му разказва за бедното си семейство, за сестра си, която умряла от скоротечна туберкулоза на тринадесет години, за баща си, който умрял от същата тази коварна болест, след като се заразил, докато се грижел за сестричката. Разказва му още как е напуснала училище в шести клас и с голям късмет си намерила работа в една телефонна централа. Как винаги е искала да стане артистка, но сега вече знае, че мечтата й никога няма да се сбъдне, а просто ще си работи в телефонната компания, докато срещне някой на танците в оня хамбар и той поиска да се ожени за нея.
— Мисля, че всеки, който те срещне, ще поиска да се ожени за теб, Сали — казва й Кеп и думите му неволно излизат от устата, още преди да ги е помислил; така му подсказва сърцето. Той някак си не може да повярва, че тази прекрасна жена, в много отношения още момиче, е неомъжена, все още невзета. Жените, които бе срещал до този момент в живота си, с изключение на майка му, до една са били така студени и ненаситни, все жени, които лесно можеш да прочетеш, но трудно да опознаеш.