След два дни, докато пристяга колата си с ремъци върху камиона, към Кеп се приближава по-старият от двамата мотоциклетисти. Кеп и Сали се готвят да потеглят към една писта на около петнайсет мили път в съседния окръг Уол. Пак е черна писта, част от тамошния панаир.
Младокът се навърта наблизо, но само наблюдава. Кеп вижда, че нещо си е наумил. Тъфи стои вързан под камиона — не помръдва, само гледа. Кеп го е научил да лежи там, за да не изкарва акъла на хората. Кеп вдига очи и се усмихва на мъжа, онзи също му се усмихва, пали цигара, предлага и на Кеп. Кеп отказва. Той не може да пуши. С малкото парче, което му е останало от дроба след онова отравяне с боен газ, той се задушава дори ако само някой наоколо му дъхне дим. Сал удържа на думата си и след женитбата им престава да пуши.
Младокът стои настрана и се полюлява върху токовете на ботите си.
— Абе ти искаш ли да направим с тебе една сделка, а?
Кеп се изправя. Не разбира за какво става дума. Поглежда под камиона към Тъфи. С Тъфи ли ще иска да прави размяна? Или може би ще поиска Сали; сигурно онзи младият му е пуснал мухата.
— Слушай к’во, готов съм да ти дам цялото си съоръжение, дето го виждаш — стената, мотоциклетите, камиона, каквото кажеш, само срещу твоята кола и камиона. Лъва може да си го задържиш.
Той пак надниква към Тъфи, който спи. Смачква с крак току-що запалената цигара.
Първото нещо, което минава през ума на Кеп, е, че този човек трябва да е луд. Все едно да попиташ някого дали иска да си продаде живота.
Кеп затяга каишите, които придържат колата, и го поглежда, сякаш иска да се увери дали говори сериозно. Идеята е налудничава, но въпреки това той се замисля. Ясно му е, че рано или късно все някой некадърник ще се нахака в него, или пък той самият ще сгафи. Изправя се, слага ръце на кръста и се заслушва.
— Слушай к’во ти викам, има хляб в тая стена. Вярно, цяла година трябва да се местиш от място на място, но това ти, така или иначе, го вършиш. Казвам ти, да яхнеш мотора по стената и да извъртиш един-два акробатически номера е нищо работа за пилот от твоята класа.
Пък ако искаш, Джими ще ти прави номерата вместо теб, той и без това остава. Дай му на него да цъфне горе на стената и да се перчи. Аз му плащам петнайсет долара на седмица, храна и легло и не смятам, че му е много. Заслужава си ги момчето. Освен туй не го мързи, сам сглобява и разглобява стената. Това е най-неприятната част от цялата работа — всеки път да я издигаш и после да я разтуряш. Говорих с Джими и той вика, че ако вземеш стената, той е готов да остане с теб, но уговорка нямаме, така че ако не го щеш, той ще си върви.
Кеп се замисля. Нима е нужно да живеят този циркаджийски живот? Добре знае, че ако нещо се случи с колата му, ще трябва да се прехранва като монтьор в някой гараж; като вмирисана на машинно масло маймуна ще трябва да се бъхти за другиго. Това не му харесва. Нито пък е сигурен, че ще може вечно да даяни на пистата и да остане жив.
Да кръжиш по отвесна стена с мотоциклет е жалка работа в сравнение с това да бъдеш герой от войната или пък автомобилен ас, но той си знае, че вече не е нито автомобилен ас, нито герой. Полека-лека се е превърнал в пътуващ циркаджия. Още малко, и ще почне да яде живи пилета по панаирите или да подскача гол на куц крак с плешивата си глава, за да разсмива хората като палячо.
— Кажи, ти колко изкарваш от тая стена на ден, или, ако щеш, на седмица.
Младият мотоциклетист стои настрана, изважда кибрит от джоба си, драсва една клечка в крачола на работния си комбинезон и запалва цигара.
— Зависи. Зависи от мястото и от времето. Ако пипнеш хубаво местенце, като Атлантик Сити или пък както е тук, в Асбъри, и то през сезона, тогава — пари бол. Или пък успееш да измислиш някой много хитър номер, тогава цяла годинка ще си живееш само от летните парици.
Това тук е бошлаф работа. Панаири като тоя не траят дълго, пък и навалицата не е голяма; то не си струва само вдигането и свалянето на тая пущина. Вчера, вярно, събрахме само трийсет и два долара, но оня ден бяха почти петдесет.
Той млъква и цигареният дим забулва лицето му, и без това притулено от вечерния здрач. Зарейва поглед над главата на Кеп и остава така втренчен.
— И още нещо ще ти кажа. Това, дето ме наведе на мисълта за размяната. Та ти и не подозираш какво съкровище е този твой лъв. Дресирай големия котарак да мирува в коша на мотоциклета, а ти само да го возиш по стената, и ще видиш, каква златна мина ще излезе от тая работа. Като тръгне тоя ми ти лъв да реве по пистата — истински лъв без клетка, — хората ще полудеят от страх. Бас държа, на плажа в Асбъри да застанеш, стотачка на ден не ти мърда. Пък има и други места, ей ти на̀ Уайлдуд, Атлантик Сити, дори Кейп Мей. То хората затуй се тълпят — да ги плашат, да ги плашат, ама на ужким. Затова ходят по състезания и панаири, така ли е?