Мама измива чиниите в малката ни кухненска мивка, а ние с Лоръл трябва да ги избършем. Също като че ли си играем на майки и деца. След това се свивам под моя креват заедно с Канибал. Боричкаме се с нея, това е любимото й забавление. Закачам я и успявам да я чукна по нослето, преди да свари да ми плесне ръката с лапата си. Тя вече не ме драска; е, случва се понякога, но то е без да иска. Запазил съм парченце кренвирш от вечерята си, подавам й го и ако питате мен, именно тогава, под онзи креват, за първи път я чувам да мърка. Звучи ми, като че ли някаква част вътре в нея се е счупила и моторът й не може да запали. Мърка, ама досущ както говори Мики Сондърс, а той пелтечи и на пукнат въпрос в клас не може да отговори. Краката ми стърчат извън кревата и изведнъж усещам ръката на татко около глезена си. Изтегля ме лекичко навън.
— Дики, ти какво ще кажеш? Искаш ли да се поразходим по морската алея, да видим кипи ли нощен живот навън?
Бързо протягам ръка, улавям Канибал и я пъхвам в сандъчето й. Измъквам се заднишком на зигзаг изпод кревата, докато очите ми срещнат татковите. Той е легнал по корем на кревата и главата му виси надолу, гледа ме отгоре.
— И още как! Да тръгваме!
Оглеждам се и виждам, че мама и Лоръл са си сложили пуловерите и вече стоят до вратата. Изправям се на крака с Канибал под мишница, татко се изтърколва от другата страна на леглото, грабва си сакото и го премята през рамо. Сега ще ви кажа как моят баща носи сакото си: пъхва пръст през малката платнена гайка, пришита от вътрешната страна на яката, която се използва за закачване, и го мята на гърба си — така го носи. Ако питате мен, може и без него, но го взима за всеки случай, ако му стане студено, ама на него май никога не му става студено. Краката и ръцете на татко са винаги топли. Мама казва, че затова е толкова хубаво да се спи с него.
Приглаждам си косата, навличам пуловера, вдигам му ръкавите и го оправям на кръста.
— Може ли да взема и Канибал? Искам пак да й покажа онзи лъв.
Татко слага ръка на рамото ми — не тази, с която държи сакото си, а другата.
И още нещо за моя баща: той никога не носи шапка. Има къдрава тъмна коса, всъщност не къдрава, а вълниста, такава, дето въобще няма нужда от гребен. Ако имах такава коса, и аз никога нямаше да слагам шапка.
— Разбира се, Дики, но може би лъвът ще спи по това време или пък ще играе нещо в онзи номер „Стената на смъртта“.
— Няма значение. И светлините на въртележката ще й е приятно да зяпа.
Излизаме. Навън въобще не е студено. Много по-студено беше на тръгване от Стоунхърст Хилс; тогава вече наистина се усещаше, че наближава Хелоуин, но тук е приятно. Въздухът е мек, като че ли пълен с вода, ама топла.
И щом излизаме, татко веднага ни купува още дъвчащи бонбони. Вече сме наясно кой какви харесва и той взима на всекиго от любимите му. Мама е хванала татко под ръка и с цялата си тежест се е облегнала на него. Също както се държат някои от нашите гимназисти, като слизат от училищния автобус. Приятно ми е да ги гледам в такова настроение; може би те често се притискат така, но преди никога не ми е правило впечатление. Татко е все на работа или пък е уморен, а мама е все разтревожена, все заета с къщата, така че не им остава много време да бъдат заедно като човек с човек.
Минаваме край въртележката и ние с Лоръл им показваме животните, на които сме се возили. Сега вече са се насъбрали хора и всички животни от външната редица са заети. Спираме се да погледаме и изброяваме само петнайсет завъртания, преди да ги свалят, а ние с Лоръл се возихме най-малко трийсет обиколки, а може би и повече.
— Деца, искате ли да се повозите?
Поглеждам към Лоръл, тя тръсва отрицателно глава и сочи към дъсчената алея край морето. И двамата се подсмихваме.
— Татко, там, по-надолу има и друга въртележка, на която не сме се возили. Нека там да отидем.
— Добре, деца, както кажете.
Продължаваме нататък. Във въздуха се носят миризми, все хубави. Това са миризмите от будките, в които продават бонбони, пуканки, хотдог и карамел лакта, но и още нещо — миризма на океан, на пясък и на дъските от морската алея. Всичките са се слели в едно.
Вече приближаваме „Стената на смъртта“ и аз чувам пърпоренето на загряващите мотоциклети и, не щеш ли, истински лъвски рев. Поглеждам към татко. Той ме погалва по главата.
— Дики, признавам, че това звучи величаво. Трябва да видим такова ли е наистина.
Завързваме крачка. Около малката платформа са се насъбрали хора. Тъкмо пристигаме и ето, по-възрастният от двамата мъже се е качил върху мотоциклета си, стои изправен на седалката с разперени ръце, за да пази равновесие. По-младият е седнал на своя мотоциклет и си чисти зъбите с нокътя на кутрето. Момичето, което ги представя, казва, че това е „най-сензационният акробатически номер“. Мама ни дръпва да не отиваме много близо, страх я е, че мъжът може да падне, или пък мотоциклетът му да излети в публиката; по въпреки това ние се приближаваме. Виждам, че и на татко му харесва, не само на нас с Лоръл.