Но на мен по ми се иска да отида пак ври лъва. Щом гръмнат мотоциклетите, и той веднага отвръща с рев. Реве, след това ръмжи и кашля. В дъното на клетката има лампа, така че лъвът се вижда — крачи напред-назад, като че ли е нервен, но и мен да ме сложат в мотоциклетен кош и да ме въртят по оная отвесна стена, както е показано на рекламните снимки, и аз ще бъда нервен.
Оказва се, че голямото кръгло нещо, дето стърчи зад лъвската клетка и малката платформа, е въпросната „Стена на смъртта“. Прилича на газовия резервоар на ъгъла на Лонг Лейн и Маршъл Роуд, само дето не е чак толкова голяма и е от дъски. Отстрани има стълба, като онези, които се поставят по калканите на къщите, за да бягат хората по тях в случай на пожар, и тези, дето вече са си купили билети от момичето с микрофона, се качват по нея. Най-горе, на тясната пътека върху стената, стоят влезлите посетители и оттам сигурно се вижда най-хубаво.
Хващам ръката на татко и го дръпвам към клетката на лъва; искам да го разгледаме, докато е още там. Вече избутват мотоциклетите от малката платформа пред „Стената“ и ги вкарват в пистата на смъртта. Момичето е още навън, продава билети. Както се вижда, още малко, и лъвът ще го подкарат навътре за представлението.
И четирмата заставаме пред клетката на лъва. С едната си ръка мама държи татко, а с другата стиска Лоръл. Отварям сандъчето на Канибал, ама лекичко, както първия път, и точно както преди, тя едва-едва промушва главата си, колкото да вижда с половин око. Лъвът ходи напред-назад и изглежда още по-страшен, отколкото когато стои на едно място. Никога не съм знаел, че тялото на лъва е толкова дълго и че опашката му е толкова дебела. Татко се навежда напред, хубаво да го огледа.
— Дики, ако питаш мен, това бедно създание напрано изнемогва от глад. Виж, ребрата му се броят, пък и кожата на корема му е провиснала. Обзалагам се, че на ден му трябват поне пет кила месо, а тези хора едва ли изкарват достатъчно, за да го хранят както трябва.
Ами да, татко е прав, лъвът е доста мършав. Дали знае, че и ние ставаме за ядене?
Татко отстъпва назад, поглежда таблото с рекламите, после и момичето, което е останало само, защото вече няма желаещи за билети.
— Е, кой ще дойде с мен да види тази сензация? Знам, че двайсет и пет цента са много нари, но както изглежда, зрелището си го бива. После има да го помним цял живот.
— О, не Дик! Няма смисъл да гледаме такива страшни номера. Ами ако някой вземе да се пребие?
— Не ставай смешна, Лора. Нали цяло лято само това правят и никой не се е пребил. Те си знаят работата. Бас държа, че си струва да се види. Пък и нека подпомогнем с нещо бедния лъв, та дано позаглади косъм.
Само аз отивам с него. Отначало Лоръл се двоуми, но после решава да остане с мама, за да й прави компания. Хубаво затварям сандъчето на Канибал и я поверявам на Лоръл. Момичето с билетите вече си тръгва, но татко я догонва. Подава й петдесет цента.
— Побързайте, господине, представлението започва.
Отвътре се чува ръмженето на мотоциклетите. Грабваме билетите и хукваме по стълбата. Горе има достатъчно места, но ние заобикаляме чак от другата страна на трибуните. Не зная точно какво съм очаквал, но като поглеждам надолу в „Кладенеца на смъртта“, дъхът ми спира.
В горната част, където сме ние, има много лампички, които осветяват дъното на кладенеца писта. Долу под нас се виждат два мотоциклета. Двама мъже са ги яхнали, но само единият от моторите работи. Дъските на така наречената „Стена на смъртта“ са целите почернели от дупки, от буксували по тях гуми и, поне така си мисля, от изгорелите газове. По странен начин нещо в тази „Стена на смъртта“ ми напомня за нашата задна уличка, може би заради гаражите с широко разлети черни петна от автомобилно масло. То и мирише като в гараж — на изгорели газове и разглобени мотори. Същите изгорели газове, с които се самоуби мистър Хардинг, същата миризма на старо дърво от верандите, същата не много силна миризма на гниещ боклук, а пък миризмата на лъва, и тя е същата като тази на нашите улични котки.
Тъкмо се настаняваме и протягаме напред шии, когато един от мотоциклетите се засилва и прави няколко кръга по дъното на пистата, след което започва да се изкачва по стената на дъсчения кладенец; лети с бясна скорост, докато застане перпендикулярно и продължава стремително да кръжи по вътрешната стена на тази бъчва така, че всичко се тресе и трепери. Понякога се изкачва толкова близо до горния край, че аз неволно свивам глава между раменете си, сякаш да се предпазя от удара. Поглеждам към татко и той също се дръпва несъзнателно назад.