Какво пък толкова, нали снощи се разхождах сам по дъсчената алея, или почти сам — с Лоръл. Едва ли ще се сърдят много, ако изляза, без да им се обадя.
Отварям вратата и поглеждам назад да видя все пак някой няма ли да се събуди от изскърцването. Не, не помръдват. Канибал е в сандъчето и аз го държа с една ръка, а с другата бавно затварям вратата и пак поглеждам дали някой няма да се размърда, но всички спят дълбоко. Минавам на пръсти по балкона и надолу по стълбите. Прекосявам двора и излизам на улицата.
Красиво е. И тихо. Сигурно е ден за изхвърляне на боклука, защото пред всички къщи са наизвадени боклукчийски кофи и торби, освен ако тук събират боклука всеки ден. Досега не съм забелязал задни улички в Уайлдуд; може и да ги има, но по-встрани от крайбрежните квартали.
Тръгвам към морето и пътьом надничам в кофите за боклук. Няма кой знае какво, само вестници и мръсотии. Няма сгур, няма пепел. Решавам да заведа Канибал на плажа, защото там има толкова много пясък.
Пресичам големия булевард; никъде не се вижда пукната кола. По него има и релси за трамвай, но и трамваи не се виждат. Като наближавам морската алея, съзирам един прегърбен мъж с кепе на главата, рови из боклукчийските кофи, а в краката му лежи платнен чувал. Май че Депресията и тук е ударила здраво. Татко казва: „Хубавите дни се връщат и на Депресията й се вижда краят“, но на мен не ми изглежда да е съвсем така. В училище има още много деца, които получават помощ, и такива, на които бащите работят за УПА. Синът на мистър Локлин, който е едва на осемнайсет години, постъпи в трудови войски, което е все едно да влезеш в затвора.
Стигаме до плажа, но там няма никой. Празно и студено е. Отсреща слънцето току-що е надникнало над океана; изглежда като че ли е само две стъпки над водата, но всъщност това трябва да са стотици мили; толкова е далече. Канибал е все още в сандъчето. Няма да я пусна, преди да стигнем прибоя. Искам да видя дали пак ще вземе да се бори с вълните, искам да почувствам водата върху краката си.
Пускам Канибал на пясъка и я наблюдавам. Сега няма големи вълни и тя тръгва да се разхожда край водата, след това се качва на сухия пясък, после се завърта около пет пъти след опашката си, кляка на задните си лапи и си свършва работата. Браво, умница! Изкопавам дупка, подритвам акито вътре и го заривам с пясък.
Тръгвам заднишком по плажа и гледам отпечатъците, които оставям. Сянката ми е дълга като на гигант, поне пет пъти по-голяма от мен. В този миг Канибал зърва собствения си силует, изправя се на задни лапи и заема бойна поза. Това е една от онези сутрини, когато сенките изглеждат много важни; на фона на жълтия пясък цветът им синкавее. Всяка пясъчна могилка, израсла над хлътналите ми стъпки, също хвърля дълга сянка и плажната ивица заприличва на планинска верига.
Птици са разперили криле над водата — чайки, които летят една над друга, после рязко се спускат надолу, за да грабнат някоя риба, но все не успяват. Има и едни други дългокраки птици, които подтичват до самата вода.
Ситнят забързано по плажа, а като плисне вълната, мушват човки под водата и кълват ли, кълват, докато вълната се отдръпне и им вземе храната. Щом ги зърва, Канибал погва една от тях. Хуква да я преследва чак под водата, но когато птицата се потопява и вълната тръгва към брега, се оказва, че Канибал не е достатъчно бърза и колкото и да тича, вълната я догонва, разбива се право върху главата й, поваля я на земята и после я повлича навътре, към дълбокото. Аз се втурвам и я спасявам в последния момент. Козината й е съвсем прогизнала.
Избърсвам я с пешкира доколкото мога. Цялата е вир-вода. Непрекъснато тръска глава, сигурно й е влязло и в ушите. Седя на сухия пясък и я трия, а козината й е една такава мекичка и като се намокри, стои като залепена по телцето й. Чак сега виждам колко е слабичка; козината й я прави да изглежда поне два пъти по-голяма, отколкото е в действителност, и пак е мъничка.
Поизсушавам я, слагам я обратно в сандъчето и тръгваме да се връщаме. Много ми се ще пак да видя онзи лъв, но повече искам Канибал да го види, и то на спокойствие, може би втория път няма толкова да се уплаши.
Изкачваме стъпалата и излизаме на дъсчената алея, на същото онова място, където снощи заедно с Лоръл накарахме Канибал да отиде да се изпишка.
Алеята е съвсем пуста. Само някакъв мъж с пръчка, на чийто край има забит пирон, върви и събира хартийките по земята, а след това ги пъха в една торба, която носи преметната през рамо. Сигурно му плащат за това, въпреки че работата не ми изглежда кой знае колко трудна.