Но след като прекарахме цели два дни затворени в нашата стая, през което време аз едва се сдържах да не избухна в плач или да не се втурна към мама и татко и да им кажа как аз съм този, който е оставил лъвът да избяга, татко решава, че вече няма да пропилява ценната си ваканция, и тръгва на риболов.
На мен пък ми се иска да се поразсея и затова излизам с него. Мама и Лоръл остават вкъщи, но казват, че следобед ще дойдат с нас до плажа, особено ако лъвът е вече хванат. Оставям Канибал в ръцете на Лоръл.
Така че вървим двамата по този стар пристан, подпрян на колове, по-дебели от телефонни стълбове. Дъските са се изкорубили, а коловете са покрити с черни миди и зелени водорасли. Цялата конструкция се е огънала и се клатушка напред-назад. Много от дъските липсват и при всеки тласък на вълните всичко се разлюлява. Минаваме покрай табелка, на която пише, че за да ловиш риба, трябва да имаш удостоверение. Вината съм мислел, че това удостоверение е някакъв вид позволение, но татко вика, че по-скоро било някакъв вид забрана.
Татко отминава табелката, като че ли не съществува. Казва, че е сложена там само да ни предупреди, че ако ни се случи неприятност, тя ще си бъде за наша сметка и нямаме право да се оплакваме, нито да съдим някого; но той на няколко пъти бил идвал и винаги се връщал с добър улов.
Вървя след него. Опитвам се да не гледам помежду дъските, особено където липсват по две-три наведнъж; а други едни пък изглеждат, като че ли а̀ си стъпил, а̀ са се счупили.
Знам, че татко ме е довел тука, защото и той чувства, че нещо с мен не е в ред. По някакъв необясним начин, без въобще да им казвам, и мама, и татко винаги разбират, когато направя беля, и аз вече не знам как мога да скрия нещо от тях.
Но никога няма да си призная, че аз съм причината да избяга онзи лъв от клетката си, защото в такъв случай те ще трябва да ме предадат на полицията и тогава вече всички ще узнаят, и то със сигурност, че в мене живее някакъв дявол. Че кой друг би пуснал на свобода един лъв, за да може да убие човек, ако не дяволът? То всичко се случи така набързо, че аз дори не разбрах какво става, но сега, като се връщам мислено назад, готов съм да повярвам, че съм го направил нарочно с помощта на Канибал и лъва. Онзи лъв и без това се казваше Сатана, безстрашният лъв Сатана. Това име няма да е случайно измислено.
Как ми се иска сега и Канибал да е тука с мен, вместо по цял ден да стои в онова сандъче. Лоръл вече си играе много хубаво с нея, а и Канибал като че ли й свикна. С всеки изминал ден Канибал се държи все повече като малко котенце и все по-малко като сериозна котка, но право да си кажа, това съвсем не ми харесва.
Татко се спира на едно място и изважда въдиците; оглежда водата между два огромни кола, щръкнали високо над самия пристан. Застава на колене и разгръща восъчната хартия, в която е завита накълцаната сепия, дето я купихме за стръв, като идвахме насам.
Беше още тъмно, когато купихме стръвта и взехме въдиците под наем. През прозореца на колата внимателно се вглеждах в солените блата и под малките дървени мостчета, оглеждах се за лъва. Да можех да помогна някак си в издирването му, сигурно нямаше да се чувствам толкова зле.
Сега татко завързва кукичките и оловцето на повода. Той и преди ме е взимал със себе си на риболов, но тогава бях наистина малък, колкото Лоръл, и никога нищо не хващах. Слага по малко стръв на всяка кукичка. Завързал е три кукички на влакното, на по метър една от друга.
— Дики, да знаеш, днес ще има да кълве. Просто го чувствам ей тук, в ръцете си. Веднъж точно на това място хванах единайсет царски риби и две камбани, всичките най-малко по килограм. И какви при това. То направо е удоволствие да чистиш такава риба. Каквото уловим днес, на място ще го изкормим, защото мама най обича рибата така — приготвена направо за тигана.
Той непрестанно ме наблюдава. Развива влакното, замахва с въдицата си над рамото и току ме поглежда. И точно когато мята, ми намигна.
Баща ми никога не намига, но той не знае това. Ако знаеше, нямаше да ми намига, нали така? Като ми намигна, заприлича ми на Брайън Дънлсви в някоя от зализаните му любовни роли.
Като замята влакното, татко няма грешка — хвърля го нависоко, навътре и точно там, където си е набелязал. Наистина го бива. Спуска палеца на макарата и започва бавно да навива, докато влакното се опъне. Аз взимам другата въдица и залюлявам влакното със стръвта напред-назад. Отпускам лостчето, но с налеца си продължавам леко да притискам влакното, за да не се изниже. Когато аз замятам, това се случва много често.