— Искам да кажа, че никой, който е с ума си, няма да се ожени за Лидия при такава жалка примамка, каквато са по сто лири годишно, докато съм жив, и още пет хиляди след смъртта ми.
— Точно така е — съгласи се Елизабет, — как не се сетих досега. Да си изплати дълговете, че и да му останат пари! О! Това е дело на чичо и на никого друг! Милият, щедър човек, той се е разорил. Това не се е оправило с малко пари.
— Не — съгласи се баща й, — Уикъм ще е глупак, ако я е приел за по-малко от десет хиляди. Неприятно ще ми е да си съставя такова лошо мнение за него още в началото на роднинството ни.
— Десет хиляди лири! Не дай боже! Та ние и половината едва ще изплатим.
Мистър Бенит замълча и тримата, потънали в тежки мисли, продължиха нататък.
Като стигнаха в къщи, баща им се прибра в библиотеката да напише отговора, а момичетата влязоха в малката столова.
— Но те наистина ще се оженят! — ахна Елизабет, щом останаха двете. — Колко невероятно! И на това да трябва да сме благодарни. Да се оженят почти без изгледи за щастие с неговия отвратителен характер — а ние да се радваме! О, Лидия!
— Искам да се надявам, че не би се оженил за Лидия, ако наистина не я обичаше — каза Джейн. — Чичо му е помогнал да си изплати дълговете, но не вярвам да му е дал десет хиляди, в никакъв случай. Той има деца и още може да му се родят. Не е възможно да е изхарчил и половината на десет хиляди!
— Ако успеем да научим колко са били дълговете на Уикъм и колко е прехвърлил от своя страна на сестра ни, тогава ще узнаем точно каква сума им е дал мистър Гарднър, защото самият Уикъм няма и пукната стотинка — каза Елизабет. — Не можем да се отплатим за добрината на чичо и на леля. Не само я прибират у дома си, ами й дават и морална подкрепа и закрилата на доброто си име — за такава жертва с години не можем да им се отплатим. Вече сигурно се е прибрала при тях. Ако не се е засрамила от невижданата им добрина, наистина не заслужава нищо! Представяш ли си как ще се смути, като се изправи пред леля!
— Ще трябва да забравим всичко, което стана досега — прекъсна я Джейн. — Дано да са щастливи. Щом е решил да се ожени за нея, значи, се е осъзнал и се е поправил. Взаимната им любов ще ги накара да се опомнят; и ми се ще да вярвам, че отсега нататък ще се успокоят, ще заживеят разумно и с времето ще ни накарат да забравим сегашните им лудории.
— О, не — възпротиви се Елизабет, — простъпката им е такава, че нито ти, нито аз, нито пък другите ще я забравят. По-добре да не говорим за това.
Изведнъж момичетата си спомниха, че майка им по всяка вероятност не е научила новината. Затова отидоха в библиотеката и запитаха баща си дали им разрешава да й съобщят. Той пишеше и без да вдигне глава, с безразличие рече:
— Както искате.
— А може ли да вземем писмото и да й го прочетем?
— Взимайте каквото искате и се пръждосвайте от тук!
Елизабет взе писмото от писалищната маса и двете се качиха горе. Мери и Кити бяха при мисис Бенит; следователно всички наведнъж щяха да чуят новините. Подготвиха я за добрите вести, сетне прочетоха писмото. Когато Джейн завърши изречението, в което мистър Гарднър изказваше надежда, че скоро ще се оженят, тя извика от радост и всяка нова дума я хвърляше в буен възторг. Радостната възбуда не отстъпваше по сила на предишното й отчаяние. Стигаше й да знае, че дъщеря й ще се жени. Не се и сещаше да се усъмни в бъдещото й щастие, не я смиряваше споменът за осъдителната й постъпка.
— Ах, миличката, милата ми Лидия! — извика тя. — О, колко се радвам! Ще се омъжи — аз пак ще я видя! Ще се омъжи на шестнайсет години! Добрият, милият ми брат! Знаех си, че тъй ще стане — знаех си, че всичко ще се уреди. Копнея да я видя! А и милият Уикъм, и него! Ами роклята, сватбената рокля? Веднага ще пиша на снаха си в Лондон; Лизи, миличка, изтичай долу при баща си, попитай го колко пари ще й даде. Не, чакай, чакай! Сама ще ида. Удари звънеца, Кити, да дойде Хил. Веднага ще се облека. Милата, миличката ми Лидия! Ах, колко радостни ще бъдем, като се съберем!
Джейн се опита да я усмири, като насочи мислите й към задължението, в което ги поставя великодушната постъпка на мистър Гарднър.
— Този щастлив завършек се дължи до голяма степен на неговата щедрост — опита се да й обясни тя. — Разбрахме, че е обещал на мистър Уикъм да му даде пари.
— Добре де — викна майка им, — какво от това? Кой друг да го стори, ако не чичо й? Ако не се беше оженил, аз и децата ми щяхме да го наследим, а пък и без туй досега освен дребни подаръци, нищичко не ни е дал. А-ах! Щастлива съм. Ето че скоро ще имам омъжена дъщеря. Мисис Уикъм! Звучи чудесно. А през юни стана едва на шестнайсет. Джейн, миличка, много съм развълнувана, не мога да пиша; хайде, аз ще диктувам, ти пиши. После ще се разберем за парите с баща ти; а дрехите трябва да се поръчват без отлагане.