Мисис Бенит бе стояла в стаята си цели две седмици, но на този щастлив ден отново зае мястото си на семейната трапеза, и то в непоносимо ведро настроение. Следа от срам не помрачаваше нейното тържество. Осъществяваше се най-голямото от всичките й желания — женитбата на дъщеря; нещо, за което мечтаеше, откакто Джейн бе станала на шестнайсет години; и мислите, и думите й рисуваха единствено нещата, задължителни за всяка изискана сватба, а именно тънки муселини, нови карети и многобройна прислуга. Тя трескаво премисляше възможностите за подходящо гнездо в околността, без да знае, а и без да се съобразява с дохода на младоженците, и се отказа от не един дом, защото не бил достатъчно голям и хубав.
— Хей Парк го харесвам — нареждаше тя, — стига Гулдингови да го освободят, а може и господарския дом в Стоук, но гостната им там е малка; Ашуърт, не много е далеч! Не я пущам чак на десет мили; а пък таванският етаж на Първис Лодж е отвратителен.
Мистър Бенит я остави да приказва на воля, докато наоколо бяха прислужниците. Но щом те излязоха, тон й каза:
— Слушайте, мисис Бенит, преди да сте наели една или всичките тези къщи за дъщеря си и милия си зет, дайте да се разберем. В една къща от тази околност кракът им никога няма да стъпи. Не желая да поощрявам нахалството им и няма да ги допусна в Лонгборн.
Това изявление бе последвано от дълга препирня; но мистър Бенит остана непреклонен; и мисис Бенит разбра с удивление и с ужас, че съпругът й не отпуска нито една гвинея за облекло на дъщеря й. Той обясни, че в случая, не е готов с нищо да й покаже обичта си. Мисис Бенит беше като ударена от гръм. Просто не можеше да повярва, че гневът му ще се разпростре дотам, щото да откаже на дъщеря си нейното право, без което бракът й щеше да бъде едва ли не незаконен. Огорчаваше я много повече позорът, който щеше да легне върху сватбата на дъщеря й без необходимите нови дрехи, отколкото срамът от незаконното й бягство и съжителството й с Уикъм цели две седмици преди брачната церемония.
Сега Елизабет искрено съжаляваше, че в оня момент на отчаяние беше споделила с Дарси опасенията си за Лидия, защото след като сватбата тъй скоро щеше да сложи край на срамното бягство, можеха да скрият злополучното начало от всички ония, които не бяха непосредствени свидетели на станалото.
Наистина знаеше, че той с никого няма да го сподели. Малцина бяха ония, в които имаше такава вяра; и в същото време нямаше друг, пред когото слабостта на сестра й да я злепоставя повече. Що се отнасяше лично до нея, злината, тъй или инак, бе сторена; защото във всички случаи ги делеше дълбока пропаст. Дори Лидия да се бе омъжила при най-благоприятни обстоятелства, невъзможно беше мистър Дарси да се свърже със семейство, към чиито предишни недостатъци се прибавяше една връзка и едно най-близко роднинство с човека, когото той с основание беше презрял.
Чудно ли е, че щеше да се отвърне от подобно родство? Желанието да спечели любовта й, в което се бе уверила в Дарбишър, нямаше да издържи подобен удар. Чувствуваше се унизена и скръбна; съжаляваше, макар да не знаеше точно защо. Сега копнееше за любовта му — сега, когато вече нямаше надежда да я има. Искаше да получи вест от него, когато вероятността да й пише бе напълно загубена. Уверена бе, че ще е щастлива с него, когато стана ясно, че никога не ще се срещнат.
„Как ли ще тържествува, повтаряше си тя, ако знае, че предложенията, които само преди четири месеца тъй гордо отблъсквах, щях сега да приема с радост и с благодарност!“ Че бе великодушен, най-великодушният сред мъжете, в това не се съмняваше. Но като всеки смъртен, сигурно щеше да злорадствува.
Започна да разбира, че точно той беше мъжът, който с характера и дарбите си най-много й подхожда. Схващанията и нравът му, макар да бяха различни от нейните, й допадаха много. Щеше да бъде съюз, полезен и за двамата; под въздействието на ведрия й и весел нрав възгледите му щяха да се смекчат, щеше да стане по-дружелюбен, а тя пък щеше да се доусъвършенствува, ръководена от вещата преценка, от знанията и светската му опитност.
Ала сега никой нямаше да може да разбере какво е истински и щастлив брак. Един различен брак, осуетявайки другия, скоро щеше да бъде сключен в нейния дом.
Питаше се с какво ще се издържат Лидия и Уикъм. Но двойка като тяхната нямаше да се радва на трайно щастие, защото страстите им надделяваха над добродетелите.
Скоро пристигна ново писмо от мистър Гарднър. Отговаряше накратко на благодарностите на мистър Бенит и го уверяваше, че с удоволствие допринася за благото на семейството му; накрая отправяше молба да не повдига въпроса отново. Всъщност написал бе писмото, за да ги уведоми, че Уикъм е взел решение да напусне доброволческия полк.