Аз самият особено настоявах да стори това, допълваше той, и то още щом се реши да се женят. Смятам и вие разбирате колко необходимо е — заради него и за моята племенница — да се махне оттам. Мистър Уикъм възнамерява да постъпи в редовната войска; а сред някогашните му приятели все още има неколцина, които могат и са готови да го препоръчат в армията. Обещан му е лейтенантски чин в полка на генерал Н., който понастоящем е разквартируван в Северна Англия. Според мен отдалечаването му от тази част на страната е голямо предимство. Той обещава да е благопристоен и много ми се ще да вярвам, че сред тамошното непознато общество, където и двамата ще са принудени да спазват приличие, ще се държат по-разсъдливо. Писах на полковник Форстър да го уведомя за новите решения и го замолих да увери многобройните кредитори на мистър Уикъм в Брайтън и околностите, че скоро ще им бъде заплатено, за което дадох дума. Ще те замоля и ти да бъдеш любезен да увериш в същото заемодателите му в Меритън, чиито имена ще ти изпратя, когато ми ги каже. Той ми съобщи всичките си задължения; дано не ни е заблудил. Хейгърстън получи пълномощията ни и до една седмица всичко ще приключи. След това двамата ще заминат в новия полк, освен ако преди това не ги поканите в Лонгборн; от съпругата си разбирам, че племенницата ми има голямо желание да види всички ви, преди да напусне Юга. Тя е добре и моли да предам поздрави на теб и майка й. Твой и т.н.
Мистър Бенит и дъщерите му, подобно на мистър Гарднър, оцениха предимствата от преместването на Уикъм в друга военна част. Ала мисис Бенит не се зарадва. Как тъй Лидия да замине на север тъкмо когато тя очаквала най-много радости и майчинска гордост от обществото й (не се бе отказала от намерението си те да живеят в Хъртфордшър); какво разочарование; и колко ужасно било да откъсват Лидия от този полк, където всички й били познати и сред който имала толкова любимци.
— Както е привързана към мисис Форстър — голям удар ще е да я отведат оттук! — възкликна тя. — А с колко офицери е близка! Не ми се вярва офицерите в полка на генерал Н. да са свестни хора!
Молбата на дъщеря му, защото очевидно това бе нейна молба, да бъде приета от семейството си, преди да замине на север, мистър Бенит отначало отхвърли решително. Но Джейн и Елизабет, на които им се искаше заради самочувствието и за доброто име на сестра им да получи брачна благословия от родителите си, го увещаваха тъй упорито и същевременно тъй убедително и кротко да приеме Лидия и съпруга й в Лонгборн, че накрая го накараха да сподели схващането им и да постъпи, както те желаеха. И майка им с радост узна, че ще има възможност да разведе дъщеря си по съседите, преди да я заточат на север. Затова в следващото писмо до зет си мистър Бенит им позволи да дойдат; реши се веднага след венчавката да потеглят към Лонгборн. Елизабет обаче остана изненадана, че Уикъм е готов да приеме подобно предложение, защото, ако питаха нея, от всичко най-малко желаеше да се види с него.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА
Настъпи сватбеният ден; Джейн и Елизабет се вълнуваха вероятно повече от самата Лидия. Изпратиха каретата да ги посрещне в … и да дойдат по обяд. Двете по-големи сестри очакваха тази среща угнетени; особено Джейн, защото приписваше на Лидия чувствата, които биха я тревожили, ако виновната бе тя; ужасяваше я мисълта за онова, което й предстои да изживее.
Пристигнаха. Семейството се бе събрало в малката трапезария. Още щом каретата спря пред вратата, по лицето на мисис Бенит се разля широка усмивка; съпругът й стоеше с каменно лице; дъщерите й бяха тревожни, напрегнати, смутени.
В коридора се разнесе гласът на Лидия; вратата се разтвори и тя влетя в стаята. Майка й пристъпи към нея, прегърна я, приветствува я възбудено; усмихнато подаде ръка на Уикъм, който вървеше подир жена си, и с вълнение, в което проличаваше пълна увереност, че другояче не може и да бъде, им пожела щастие.
Мистър Бенит, втория, към когото пристъпиха, не ги прие така сърдечно. Лицето му стана сурово, кимна мълчаливо. Нахалната самоувереност на младата двойка го бе разгневила. Елизабет бе възмутена, дори и Джейн изпита смут. Лидия си беше същата: неукротима, невъзмутима, буйна, шумна, безстрашна. Мина поред край сестрите си, караше ги да я поздравяват и най-накрая, когато седнаха, любопитно огледа стаята, отбеляза някои дребни промени и през смях заяви, че отдавна не си е била в къщи.