Уикъм също не изглеждаше объркан, но той умееше да се държи тъй приветливо, че ако същността и бракът му бяха такива, каквито трябваше да бъдат, усмивките и непринуденото му държане щяха да ги очароват. Нахалството му надмина очакванията на Елизабет; тя седеше и мълчаливо се зарече да помни отсега нататък, че наглостта на наглия е безгранична. И тя, и Джейн изгаряха от срам; ала по бузите на двамата виновници за тяхното смущение нямаше и следа от свян.
Теми за разговор не липсваха. Младоженката и майка й едва смогваха да поемат дъх; а Уикъм, седнал до Елизабет, започна да разпитва за тукашните познати с непринуденост, с каквато тя не беше в състояние да отговаря. И двамата очевидно пазеха само най-прекрасни спомени. Нищо от миналото не им причиняваше болка; Лидия стигна дотам, че зачекна въпрос, който сестрите й за нищо на света не смееха да подхванат.
— Как излетяха тия три месеца, откакто съм заминала! — възкликна тя. — Сякаш няма и две седмици; а колко работи се случиха оттогава. Боже мой! Когато тръгвах, и през ум не ми минаваше, че ще се омъжа! Макар че ми се искаше.
Баща й вдигна възмутено вежди. Джейн се вцепени. Елизабет погледна Лидия многозначително; а Лидия, която виждаше и чуваше единствено това, което й изнася, весело продължи:
— Е, мамо, съседите знаят ли, че днес се омъжих? Боях се, че не знаят; на идване изпреварихме двуколката на Уилям Гулдинг и реших да му го известя; спуснах прозорчето от неговата страна, свалих си ръкавицата и си сложих ръката на рамката, та да ми види пръстена, а после кимнах и му се усмихнах.
Елизабет не издържа. Стана и избяга от стаята; върна се при тях чак като ги чу да минават през коридора към трапезарията. Когато влезе, видя Лидия тържествено да пристъпя, прихванала майка си под ръка, и я чу да възкликва:
— А, Джейн! Сега аз сядам на твоето място, а ти ще седнеш ей там, защото омъжената съм аз!
Очевидно нищо не бе в състояние да смути Лидия. Беше по-непринудена и весела от всякога. Копнееше да посети мисис Филипс, Лукасови и всичките съседи и да чуе как я назовават „мисис Уикъм“, а веднага след обеда изтича при мисис Хил и двете прислужнички да им покаже венчалния си пръстен и да им се похвали, че вече е омъжена.
— Е, мамо, какво ще кажеш за съпруга ми? — запита тя, когато всички се върнаха в малката трапезария. — Нали е очарователен? Знам, сестрите ми завиждат. Дано и те да имат щастие. Но трябва да отидат в Брайтън. Там се хващат съпрузи. Жалко, че не тръгнахме заедно, мамо.
— Жалко, разбира се; ако ставаше моето, щяхме да идем. Но, Лидия, миличка, не искам да заминавате толкова далеч. Не може ли да останете тук?
— О, не! Но какво от това? Аз пък много се радвам. Ти, татко и сестрите ми ще ни гостувате. Зимата ще прекараме в Нюкасл, сигурно ще има балове и на всичките ще им намеря чудесни партньори.
— Ах, как ми се иска! — въздъхна майка й.
— А пък като си тръгнете, някои от сестрите могат да останат при нас; и до пролетта непременно ще им намеря съпрузи.
— Благодаря ти за милото внимание — обади се Елизабет, — не одобрявам твоя начин за намиране на съпруг.
Гостите щяха да останат десетина дни. На тръгване от Лондон Уикъм бе получил назначението си и трябваше да се яви в полка до две седмици.
Единствено мисис Бенит скърбеше, че ще стоят малко; затова не губеше време, тичаше с дъщеря си по гости и почти всяка вечер приемаше в къщи. Всички бяха доволни от това; тесният семеен кръг бе далеч по-неприятен за умните, отколкото за глупците.
Любовта на Уикъм към Лидия беше точно такава, каквато Елизабет очакваше да бъде; не беше равна на нейната към него. От логиката на нещата, дори без да ги е видяла, й беше ясно, че тайното им бягство е подтикнато от нейната, а не от неговата любов; и щеше да се озадачи защо, като не е толкова влюбен, е склонил да заминат, ако не знаеше, че са го подгонили парични притеснения; а той бе от ония, които в случай като този предпочитат да не са сами.
Лидия бе влюбена до уши. За нея той бе пръв във всичко; никой не беше като него. Бе най-способният в целия свят; и тя не се съмняваше, че на първи септември, при откриването на ловния сезон, ще простреля повече птици от всеки друг.
Една сутрин, скоро след като бяха дошли, тя седеше с двете по-големи сестри и каза на Елизабет:
— Всъщност не съм ти разказала за нашата сватба, нали, Лизи? Нямаше те, като разправях на мама и на другите. Искаш ли да чуеш как стана всичко?
— Не — отвърна Елизабет, — смятам, че колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре.
— Виж я ти! Много си особена! И все пак ще ти кажа. Венчахме се в църквата „Сейнт Клемънт“ — Уикъм беше отседнал в тази енория. Уговорихме се за единайсет. Чичо, леля и аз щяхме да отидем направо; другите трябваше да ни чакат там. Стана понеделник и бях на тръни! Умирах от страх нещо да не се обърка — това щеше да ме съсипе. А докато се обличах, леля не спря да ме поучава и да мърмори като проповедник. Разбира се, аз не я слушах, в ума ми беше единствено миличкият Уикъм. Умирах да разбера дали ще се венчае в синьото палто.