Писмото смути Елизабет така дълбоко, че тя не знаеше кое я вълнува по-силно — радостта или мъката. Смътните подозрения, породени от неизвестността за участието на мистър Дарси в женитбата на сестра й, които, от една страна, не смееше да повярва, защото й се струваха проява на извънмерна доброта, а от друга — страхуваше се, че ако се потвърдят, ще я направят негова длъжница, се оказаха повече от истина! Заради това беше отишъл в Лондон, нагърбил се бе с всички неприятности и унижения на това дирене; умолявал бе жената, която мразеше и презираше, наложил си бе да срещне, да вижда често, да вразумява, да увещава и накрая да подкупва човека, когото не можеше да търпи, чието име изричаше с усилие. И всичко това — заради момиче, което нито уважаваше, нито ценеше. Сърцето й подсказваше, че го е сторил заради нея. Но тази надежда угасна от друго съображение и тя осъзна, че колкото да вярваше в силната му любов към нея, към жената, която вече го бе отблъснала, тази любов не стигаше, за да превъзмогне отвращението му към сродяването с Уикъм. Зет на съпругата на Уикъм! Чия гордост би понесла това? Наистина направил беше много. Изгаряше от срам, като си спомнеше колко много. Но бе изтъкнал друга, твърде убедителна причина за своята намеса. Естествено бе да се мисли за виновен; не му липсваше щедрост, имаше и средствата, за да я прояви; и макар Елизабет да вярваше, че все пак тя е единствената му подбуда, готова бе и да предположи, че споменът за любовта му към нея го е подтикнал да облекчи материалните й притеснения. Мъчително, ужасно мъчително бе да знаят, че са длъжници на човек, който не позволяваше да му се отплатят. Връщането на Лидия, доброто й име, всичко дължаха на него. О! Как съжаляваше за всяка лоша мисъл, която бе подхранвала в сърцето си, за всички язвителни думи към него. Към себе си изпитваше презрение; с него се гордееше. Гордееше се, че когато се отнасяше до съчувствие, и чест, бе съумял да се надвие. Препрочете какво пишеше лепя й за него. Искаше й се да е писала още; но колко й беше приятно. Изпита радост, примесена със съжаление, като разбра, че тя и чичо й са убедени в любовта и доверието между мистър Дарси и нея.
Нечии стъпки я стреснаха, тя стана; ала преди да е свърнала в друга пътека, Уикъм я настигна.
— Май попречих на самотната ви разходка, мила сестро — каза той и тръгна с нея.
— Така е — отвърна тя усмихнато, — но то не значи, че ми е неприятно.
— Ще съжалявам, ако съм ви обезпокоил. Винаги сме били добри приятели, а сега — още по-добри.