— Така е. Идват ли другите?
— Не зная. Мисис Бенит и Лидия тръгват с каретата за Меритън. И тъй, мила сестро, разбрах от Гарднърови, че сте видели Пембърли.
Тя потвърди.
— Завиждам ви за удоволствието, но се боя да не прекаля, иначе и аз бих се отбил на път за Нюкасл. А видяхте ли старата икономка? Бедната Рейнълдс, много ме обичаше. Не вярвам да ме е споменала.
— Да, спомена за вас.
— И какво каза?
— Че сте постъпили в армията и се бояла, че… сте тръгнали по лош път. Както знаете, големите разстояния странно изкривяват нещата.
— Наистина — измърмори той и прехапа устни. Елизабет се надяваше, че го е накарала да замълчи; но след малко той продължи: — Изненадах се, като срещнах Дарси неотдавна в Лондон. На няколко пъти се разминахме. Защо ли се е върнал там?
— Вероятно за да подготви сватбата си с мис де Бърг — отвърна Елизабет. — Било е нещо важно, щом се е върнал посред лято.
— Несъмнено. Срещнахте ли го в Ламбтън? Гарднърови май споменаха, че сте се виждали…
— Да, запозна ни със сестра си.
— Е, и хареса ли ви тя?
— Много.
— И аз чух, че много се е променила. Последния път като я видях, не я одобрих. Драго ми е, че сте я харесали. Дано върви на добре.
— Не се и съмнявам; прехвърлила е най-трудната възраст.
— А минахте ли край село Каймптън?
— Не си спомням.
— Споменавам го, защото това е енорията, определена за мене. Великолепно място! Чуден пасторски дом! Би ми подхождало във всяко отношение.
— Приятно ли щеше да ви е да служите в църква?
— Много. Щях да го приема като част от задълженията и щях да навикна с усилието. Но да не роптая; и все пак колко хубаво можеше да бъде! Тази тишина, този усамотен живот — идеалната ми представа за щастие! Но — не стана. Дарси спомена ли нещо за случилото се, докато бяхте в Кент?
— Научих от сигурно място, все едно, че той го е казал, че пасторското място ви е оставено условно, и то според волята на сегашния господар.
— Така са ви казали, значи. Да, има нещо вярно; обясних ви го още първия път, ако си спомняте.
— Чух освен това, че имало време, когато богослужението не ви е привличало както сега; че сте решили да не се ръкополагате и че съответно са ви обезщетили.
— Чули сте, значи! И това не е далеч от истината. Сигурно помните какво ви казах по този въпрос още когато се запознахме.
Стигнали бяха до вратата на дома, защото тя вървеше бързо, за да се отърве от него час по-скоро; ала понеже заради сестра си не желаеше да го дразни, отвърна с шеговита усмивка:
— Стига, мистър Уикъм, вече сме роднини. Да забравим миналото. А в бъдеще, надявам се, да нямаме разногласия.
Подаде му ръка; той я целуна учтиво, макар сам да не знаеше накъде да погледне, и влязоха.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА
Разговорът дотолкова задоволи мистър Уикъм, че той никога вече не повдигна въпроса — не желаеше да се тревожи, а и не смееше да предизвиква милата си сродница Елизабет; а тя пък с радост установи, че е съумяла да го сложи на място.
Дойде денят, в който той и Лидия трябваше да заминат; а тъй като мистър Бенит не даваше да му издумат за посещение в Нюкасл, мисис Бенит бе принудена да се примири с раздялата — най-малко едногодишна.
— Ах, миличка моя Лидия — изплака тя, — кога ще се видим?
— Боже мой, откъде да знам? Сигурно след две-три години.
— Пиши ми често, мила.
— Когато мога. Омъжената жена няма много време за писма. Сестрите да ми пишат. И без туй нямат какво да правят.
Мистър Уикъм бе много по-разчувствуван. Усмихваше се миловидно и изрече много сърдечни слова.
— По-златен човек не съм виждал — заяви мистър Бенит, щом тръгнаха. — Хили се, лицемери, мазни се на всички ни. Безкрайно се гордея с него. Дори и сър Уилям Лукас не би могъл да си намери по-безценен зет!
Загубата на Лидия хвърли мисис Бенит в продължително униние.
— Мисля си, че няма нищо по-лошо от раздялата с близките — пъшкаше тя. — Много нещастна съм без тях.
— Така е, като се ожени дъщеря — каза Елизабет. — Радвайте се, мадам, че другите четири поне са при вас.
— Нищо подобно. Лидия не ме остави, защото се е омъжила, ами защото частта на съпруга й е много далеч. Ако беше по-наблизо, щеше да поостане.
Но скоро скръбта й стихна и сърцето й се изпълни с ново вълнение и нови надежди от една важна вест. Икономката на Недърфийлд бе получила нареждане да се готви за идването на господаря, който щял да пристигне в близките два-три дни и да ловува там няколко седмици. Мисис Бенит бе обхваната от трескаво очакване. Ту поглеждаше към Джейн, ту се усмихваше, ту клатеше глава.