— Тъй, тъй — е, значи, мистър Бингли пак се връща, сестро (защото мисис Филипс първа дойде с вълнуващата вест). Е, толкова по-добре. Макар да ми е все едно. Както знаеш, той ни е безразличен, а и не ща да го видя. Но щом желае, добре дошъл е в Недърфийлд. Пък и знае ли човек какво би могло да се случи? Но на нас ни е все едно. Ние, сестро, отдавна се зарекохме да не го и споменаваме. Е, какво, наистина ли идва?
— Наистина — отвърна другата, — миналата вечер мисис Никълс беше в Меритън; видях я да минава и нарочно излязох, за да я подпитам. Самата тя ми каза, че е вярно. Идвал в четвъртък, по-вероятно в сряда. Отиваше при месаря да поръча месо за сряда, имала и шест угоени патици, готови за клане.
Като разбра, че идва, Джейн поруменя. От месеци насам не го бе споменавала пред Елизабет; ала сега, щом останаха сами, тя каза:
— Днеска, когато леля донесе новината, видях да ме поглеждаш, Лизи; и знам — бях смутена. Не си въобразявай, че е от това. Смутих се, защото очаквах да ме погледнете. Повярвай — тази вест нито ме радва, нито ме огорчава. За едно ми е драго — че идва сам; така ще го виждаме по-рядко. Не че се страхувам от себе си — ядосват ме хорските приказки.
Елизабет беше озадачена. Да не го беше срещнала в Дарбишър, щеше да повярва, че идва само да ловува; ала все още го смяташе за влюбен в Джейн и бе склонна да приеме, че се връща с позволението на приятеля си или е набрал достатъчно смелост да тръгне по своя воля.
„И все пак, бедният човек — да не смее да се върне в дома, нает законно от самия него, защото всички щели да го одумват! Аз поне няма да го закачам.“
Каквото и да казваше сестра й, каквито и да преценяваше, че били чувствата й при тази вест, Елизабет виждаше, че се вълнува. Беше по-смутена, по-променчива от друг път.
Въпросът, разискван между родителите им тъй бурно преди една година, отново се повдигна.
— Надявам се, скъпи, че щом пристигне мистър Бингли, веднага ще го посетите — каза мисис Бенит.
— Не, не. Миналата година ме насилихте и обещахте, че посетя ли го, ще вземе някоя от дъщерите ни. Накрая нищо не излезе и този път не тръгвам да гоня вятъра.
Жена му най-подробно разясни колко необходимо е подобно внимание от страна на съседите.
— Мразя формалностите. Ако сме му приятни, той да ни потърси. Знае къде живеем. Не желая да си пилея времето и да тичам подир съседите всеки път, щом заминават и се връщат.
— Аз пък казвам, че е направо невъзпитано да не го посетите. Тъй или инак, решила съм да го поканя на обяд. Ще извикам мисис Лонг и Гулдингови. С нас ставаме тринайсет, значи, на масата ще има място и за него.
Утешена от това решение, тя с по-голяма твърдост съумя да изтърпи грубостта на мъжа си; макар да я терзаеше мисълта, че другите ще се срещнат с мистър Бингли, преди самите те да го видят. Когато този ден наближи, Джейн каза на сестра си:
— Започвам да съжалявам, че идва. На мен ми е все едно; ще го срещна с безразличие, ала ме дразни, че само за това говорят. Мама е добронамерена, но тя не подозира дори колко ме измъчват приказките й. Ще ми олекне чак когато си тръгне от Недърфийлд!
— Готова съм да кажа всичко, което ще те успокои, но не ми е но силите — отвърна Елизабет. — Сама знаеш; задоволството да вдъхна търпение на страдащия, и то ми е отнето, защото ти си най-търпеливото момиче на света.
Мистър Бингли най-сетне пристигна. Благодарение на прислугата мисис Бенит уреди да научи за това първа, та да удължи до нетърпимост времето на очакване и напрежение. Започна да брои дните, които трябваше да изминат, за да го покани; не вярваше да го видят преди това. Ала на третата сутрин след пристигането му от прозореца на стаята си тя го съзря да влиза в двора пред конюшнята и да се отправя към тяхната врата.
Радостно извести на дъщерите си. Джейн не помръдна от масата; за да угоди на майка си, Елизабет пристъпи до прозореца, погледна и като видя, че и Дарси е с него, върна се и седна до сестра си.
— Идва с друг джентълмен, мамо — възкликна Кити. — Кой ли ще е?
— Някой негов познат, миличка; и аз не зная.
— А! — извика Кити. — Май че е оня, който и преди беше с него. Мистър … как се казваше? Оня стройният, гордият човек.
— Мили боже! Мистър Дарси! Наистина е той. Е, всеки приятел на мистър Бингли е добре дошъл в нашия дом; а иначе не мога да го понасям.
Джейн погледна Елизабет изненадано и тревожно. Не знаеше за срещите им в Дарбишър и се притесни, че сестра й ще го срещне за първи път след получаването на любовното писмо. И двете бяха смутени. Всяка съчувствуваше на другата, а също и на себе си; и не обръщаха внимание на майка си, която продължаваше да ги уверява, че ненавиждала самия мистър Дарси и го приемала единствено заради мистър Бингли. Ала Елизабет имаше основание и за други тревоги, неподозирани от Джейн, на която не се бе осмелила да покаже писмото на мисис Гарднър, нито да й изповяда промененото си отношение към Дарси. За Джейн той не бе друго, освен човекът, чието предложение за брак сестра й беше отхвърлила и когото беше подценила; а тя самата знаеше, че цялото семейство му е задължено за голямата добрина и че изпитва към него чувства, ако не любовни, то поне също толкова истински и сериозни, каквито Джейн изпитваше към Бингли. Удивлението от появата му — и в Недърфийлд, и в Лонгборн, — от това, че идва да я търси по своя воля бе същото, каквото бе изпитала, когато го вида тъй променен в Дарбишър.