Кръвта, отдръпнала се от лицето й, се втурна там още по-бурно, а доволната усмивка накара очите и да заблестят, когато разбра, че любовта и намеренията му не са се променили. И все пак не бе уверена докрай.
„Първо да видя как ще се държи, смъмра се тя, и чак тогава ще се осмеля да повярвам.“
Приведе се над ръкоделието, опита се да се успокои и вдигна очи едва когато съчувствието и любопитството я накараха да погледне сестра си — прислужникът идваше към вратата. Джейн бе малко по-бледа, но и по-невъзмутима, отколкото очакваше да я види. Когато гостите влязоха, порозовя; ала ги прие непринудено, а в държането й не пролича нито обида, нито прекалена учтивост.
Елизабет ги поздрави и по-усърдно от друг път се хвана с ръкоделието. Само веднъж погледна Дарси. Той бе сериозен както обикновено; такъв, какъвто го знаеше от Недърфийлд, а не както го видя в Пембърли. Но може би в присъствието на майка й не желаеше да се държи както пред сродниците й от Лондон. Предположение, по-скоро горчиво, отколкото невероятно.
Погледна и към Бингли, който седеше доволен и смутен. Мисис Бенит го прие толкова любезно, че дъщерите й потънаха от срам особено като видяха как сдържано и хладно се отнесе към приятеля му.
А пък Елизабет, която знаеше, че майка й дължи на Дарси доброто име на любимата си дъщеря, бе огорчена и смутена от различното и несправедливо отношение към него.
Дарси я запита за мистър и мисис Гарднър, въпрос, на който тя смутено отговори, после замълча. Не седеше до нея; може би затова мълчеше; ала в Дарбишър беше друг. Като не можеше с нея, разговаряше с близките й. А сега мина време, преди да се обади отново; понякога, неспособна да сдържи любопитството, тя вдигаше поглед и го виждаше да гледа ту нея, ту Джейн, а най-често — надолу. Беше по-замислен и по-неразговорлив, отколкото при последната им среща. Обзе я разочарование, а това я раздразни.
„А как иначе да бъде? — питаше се Елизабет. — И все пак, защо идва тогава?“
Говореше й се единствено с него, а се боеше да го заприказва.
Запита го как е сестра му, за повече не събра смелост.
— Дълго време ви нямаше, мистър Бингли — каза мисис Бенит.
Той ревностно се съгласи.
— Започнах да се плаша, че никога няма да ви видим. Разправяха, че завинаги ще напуснете нашия край по Архангеловден; дано не е вярно. Много неща се случиха насам, откакто не сте идвали. Мис Лукас се омъжи. И една от моите дъщери. Трябва да сте чули; а сигурно и във вестниците сте прочели. Писаха го в „Таймс“ и в „Куриър“; но не беше както трябва. Казваше се само: „Джордж Уикъм, ескуайър, встъпи в брак с мис Лидия Бенит“ — ни дума за баща й, нито откъде е, нищичко. Брат ми Гарднър го е съчинил и не разбирам как можа така да го смачка. Прочетохте ли го?
Бингли отвърна утвърдително и поднесе поздравления. Елизабет не смееше да вдигне поглед. Затова и не разбра как се е почувствувал мистър Дарси.
— Чудесно е наистина да си омъжиш дъщерята сполучливо — не спираше майка й, — но, от друга страна, мистър Бингли, ужасно е, че я отведоха тъй далеч от мен. Заминаха за Нюкасл, някъде горе на север, и кой знае докога ще са там. Полкът му е там; трябва да сте научили, че напусна доброволческата войска и премина на редовна служба. Слава на бога, има верни приятели, макар и не тъй многобройни, колкото заслужава.
Елизабет, която знаеше, че стрелите са прицелени към мистър Дарси, се засрами. Едва се сдържаше да не излезе. Но това я изтръгна от мълчанието и тя запита Бингли смята ли да поостане в Недърфийлд. Няколко седмици, отговори той.
— Като изпозастреляте птиците във вашето имение, мистър Бингли, заповядайте, моля, при нас и половувайте и в нашите места. Мистър Бенит с радост ще ви ги преотстъпи и ще ви запази най-тлъстите яребичи ята.
Елизабет потъваше от срам при това излишно, пред това недвусмислено внимание! Дори нещата с Джейн да тръгнеха благоприятно както преди година, виждаше как всичко ще се сгромоляса в ужасен край. В този миг чувствуваше, че години на безоблачно щастие не са в състояние да изличат у нея и у Джейн сегашното непоносимо изживяване.