„От все сърце желая никога вече да не се срещам с тези двамата — мислеше си тя. — И най-приятните мигове с тях не могат да изкупят сегашния срам! Дано никога не ги видя!“
Но отчаянието, което низ от щастливи години уж нямаше да може да изличи, скоро се поразсея, защото забеляза, че хубостта на Джейн отново разпалва любовта на предишния й обожател. Отначало, когато влезе, той не беше много разговорлив; но с всяка следваща минута се привързваше към нея. Стори му се също тъй хубава, както миналата година; все тъй добродушна и уравновесена, макар и по-смълчана. А Джейн внимаваше да се държи както преди и вярваше, че разговаря както обичайно. Ала мислите й бяха тъй развълнувани, че не съзнаваше колко е мълчалива.
Когато гостите си тръгнаха, мисис Бенит, все тъй прекалено учтива, ги покани и те обещаха да обядват в Лонгборн след няколко дни.
— Длъжник сте ми с едно посещение, мистър Бингли — подхвърли тя накрая, — защото миналата зима обещахте да обядвате с нас, щом се завърнете. Както виждате, още помня; и да ви кажа, много се огорчих, като останахте там и не ни посетихте.
Бингли се смути от това напомняне и обясни, че бил задържан от неотложни дела. Отидоха си.
Мисис Бенит в същност искаше веднага да ги покани на обяд, но сметна, че за човек, към когото храни такива светли надежди, всекидневното меню на семейството, колкото и да бе вкусно, ще е неподходящо — най-малко две блюда трябваше да се поднесат и на него, а и на другия, който бе толкова горд и имаше годишен доход от десет хиляди лири.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Щом си отидоха, Елизабет излезе, за да се посъвземе, или с други думи, да обмисли необезпокоявана станалото, та още повече да се съкруши.
„Ако е дошъл, за да мълчи, да се мръщи и да скучае, защо изобщо идва?“ — питаше се тя.
Ни един от отговорите не я зарадва.
„С леля и чичо в Лондон е бил все тъй дружелюбен и все така приятен; защо и с мен не е такъв? Ако го стряскам, защо идва? Ако не съм му мила вече, защо мълчи? Ах, труден, непроницаем човек! Няма да мисля повече за него!“
Но поотложи решението си, защото се появи Джейн, по чието лице се четеше радост и личеше, че гостите са я зарадвали повече, отколкото Елизабет.
— След тази първа среща вече съм по-спокойна — заяви Джейн. — Владея се и бъдещите срещи с него няма да ме вълнуват. Драго ми е, че ще обядва тук във вторник. Тогава всички ще разберат, че и той, и аз се срещаме като обикновени, безразлични познайници.
— Да, да, напълно безразлични — засмя се Елизабет. — О, Джейн, внимавай!
— Но, Лизи, не ме мисли за толкова безпомощна, няма опасност.
— Има, има опасност да го накараш отново страстно да се влюби в теб.
Видяха господата отново едва във вторник; междувременно мисис Бенит се отдаваше на щастливи кроежи за бъдещето, разцъфтели отново в душата й от добродушното и почтително държане на Бингли през опя единствен половин час.
Вторникът събра в Лонгборн многобройни гости; а двамата, очаквани най-нетърпеливо, не посрамиха спортната си чест и се явиха точно навреме. Когато влязоха в трапезарията, Елизабет внимателно следеше дали Бингли пак ще заеме старото си място до сестра й. Разсъдливата й майка, обзета от същата мисъл, се въздържа да го покани до себе си. На вратата той се поколеба; но в този миг Джейн се огледа, усмихна му се; това му стигаше. Отиде и седна до нея.
Обзета от тържество, Елизабет погледна приятеля му. Той изглеждаше спокоен и тя щеше да повярва, че Бингли е получил разрешение да даде воля на чувствата си, ако не го бе видяла и той да попоглежда мистър Дарси с весела уплаха.
На масата се държеше със сестра й нежно, макар и по-сдържано от преди, и Елизабет си каза, че ако никой не му попречи, скоро и Джейн, и той ще бъдат истински щастливи. Колкото да бе неуверена в развръзката, драго й беше да ги наблюдава сега. Това я поободри, защото беше в мрачно настроение. Мистър Дарси седеше чак на другия край на масата, от едната страна на майка й. Представяше си колко неприятно е и за двамата и какви могат да бъдат последствията. Не бе близо да слуша разговора, но виждаше, че едва си продумват, хладно и официално. Нелюбезното държане на майка й караше Елизабет още по-мъчително да осъзнава онова, което му дължат; как й се искаше да му каже, че поне някои от семейството знаят и оценяват великодушието му.
Надяваше се в следобедните часове да са един до друг; искаше й се за малко да поговорят по-сърдечно, да си кажат и друго извън общоприетите светски учтивости. Минутите, прекарани в гостната, преди мъжете да се присъединят към тях, бяха за нея тъй мъчителни и напрегнати, че се държа направо неучтиво. Очакваше оня миг, защото би могъл да й донесе поне малко радост в този ден.