„Ако и тогава не дойде при мен, значи, всичко е свършено“, казваше си тя.
Мъжете влязоха; стори й се, че Дарси е готов да осъществи надеждите й; но напразно! Дамите бяха насядали тъй плътно край масата, на която Джейн приготвяше чая, а пък Елизабет — кафето, че нямаше място за друг стол. А щом мъжете приближиха, едно от младите момичета се премести до Елизабет и прошепна:
— Няма да оставя господата да ни разделят. Никой от тях не ни трябва, нали?
Дарси се отдалечи в другия край на стаята. Тя го проследи с поглед, завидя на всеки, с когото заприказва, бързаше час по-скоро да раздаде кафето; а после изведнъж се разгневи на себе си, че е такава глупачка!
„Човек, чието предложение съм отблъснала! Имам ли ум да се надявам, че още ме обича? Кой мъж ще се унижи повторно да предложи на същата жена? За тях това е най-смъртната обида!“
Малко се пооживи, когато той дойде да върне празната си чаена чашка; и побърза да го запита:
— Сестра ви още ли е в Пембърли?
— Да, и ще остане там до Коледа.
— Съвсем сама? Другите отидоха ли си?
— Мисис Анзли е с нея. Другите от три седмици са в Скарбъро.
Не можа да се сети за друго; но ако искаше да разговарят, той би могъл да измисли тема. Дарси постоя до нея без да продума; накрая същото момиче отново прошепна нещо на Елизабет и той се оттегли.
Раздигнаха чаените прибори, разтвориха масичките за карти, дамите наставаха, Елизабет вече бе уверена, че сега той ще пристъпи към нея, но пак остана измамена — майка й властно го извика да играят вист и той седна там. С това надеждите й умряха. Седяха на различни маси и утехата й бе да го наблюдава как често извръща поглед към нейната страна на салона — толкова често, че в играта не му вървеше, както и на нея.
Мисис Бенит си бе намислила да остави двамата джентълмени за вечеря, но каретата им пристигна преди всички други и нямаше как да ги задържи.
— Е, момичета — викна тя, щом те си тръгнаха, — какво ще кажете? Според мен всичко беше съвършено. Обядът беше изряден. Еленското се топеше като мозък, всички се чудеха на вкусния бут. Супата беше сто пъти по-вкусна от онази, гдето я ядохме миналата седмица у Лукасови; и сам мистър Дарси призна, че яребиците били чудесни; а той трябва да има поне трима френски готвачи. А ти, миличка Джейн, беше по-хубава от всякога. Мисис Лонг и тя го потвърди, защото и с нея го споделих. И какво още мислиш, каза? „А, мисис Бенит, най-сетне ще я настаним в Недърфийлд!“ Точно така каза. Мила жена е мисис Лонг — а племенничките й са възпитани деца и не са красиви: много, много са ми приятни.
С две думи, мисис Бенит хвърчеше от радост; проследила бе държането на Бингли към Джейн и бе уверена, че тя най-сетне го е завладяла; а беше ли в настроение, надеждите й за благополучието на близките й бяха толкова фантастични, че много помръкна, когато на другия ден Бингли не се появи да поиска ръката на Джейн.
— Всичко мина чудесно — сподели Джейн с Лизи. — Гостите бяха подбрани точно както трябва, разбираха се един друг. Дано се виждаме по-често.
Елизабет се усмихна.
— А, Лизи, недей така. Напразно ме подозираш. Това ме убива. Просто ми е приятен, защото е мил и приветлив, и ми е драго да разговарям с него — нищо друго. Така, както сега се държи, разбирам, че не желае повече от мен. Крив ли е, че умее да разговаря мило и привлича симпатии повече от другите мъже?
— Жестока си — каза Елизабет, — хем не ми позволяваш да се усмихвам, хем непрекъснато ме предизвикваш към това.
— Колко трудно е понякога да ти повярват!
— Понякога — направо невъзможно!
— Но защо искаш да ме убедиш, че съм по-влюбена, отколкото признавам?
— Не знам как да ти отговоря. Всички обичаме да поучаваме, но най-често учим другите на неща, които не си струва да се знаят. Прости ми; ако обаче си решила да се преструваш на безразлична, не вземай мен за душеприказчик.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА
След няколко дни мистър Бингли се появи отново, този път сам. Приятелят му сутринта тръгнал за Лондон, но щял да се върне подир десет дни. Постоя около час в прекрасно настроение. Мисис Бенит го покани да обядва с тях; той отказа със съжаление — зает бил другаде.
— Следния път като дойдете, дано да имаме това щастие — каза тя.
С най-голямо удоволствие приемал поканата й за всяко друго време, и т.н. и пр. и пр.; а пък ако му разрешала, в най-близки дни щял да ги посети.