— Мистър Дарси, аз съм себелюбиво същество; за да облекча съвестта си, готова съм да ви огорча. Повече не мога да мълча — искам да ви благодаря за невижданата доброта, която проявихте към сестра ми. Откакто научих, едва се сдържам да ви изразя дълбоката си благодарност. Ако и близките ми знаеха това, не се съмнявам, че сега щях да говоря и от тяхно име.
— Съжалявам, искрено съжалявам, че са ви съобщили за нещо, което, ако е предадено невярно, сигурно ви е притеснило — отвърна Дарси, изненадан и развълнуван. — Не очаквах от мисис Гарднър да ме издаде.
— Не я корете. Безразсъдната Лидия първа ми подсказа, че имате пръст в тази история; естествено нямах мира, докато не разбера подробностите. Безкрайно много ви благодаря от името на всички нас за великодушното съчувствие, което ви е подтикнало да хвърлите толкова усилия и да преживеете такива унижения, за да откриете къде са.
— Ако искате да ми благодарите — отвърна той, — благодарете ми от свое име. Не се опитвам да крия — единствено желанието да ви зарадвам ме подтикна да го сторя. Но близките ви не ми дължат нищо. Колкото и да ги уважавам, движеше ме само мисълта за вас.
Елизабет тъй се смути, че не намери сили да продума. След малко той продължи:
— Твърде искрена сте, за да ме заблуждавате. Ако чувствата ви са същите, каквито бяха през април, кажете ми направо. Моята любов и моите желания не са се променили, но една ваша дума ще ме накара да замълча завинаги.
Елизабет, обхваната от още по-голям смут и вълнение, сега вече и заради него, се насили да заговори; и незабавно, макар и пообъркало, му обясни, че нейните чувства са претърпели такава голяма промяна от времето, което бе споменал, че сега приема с благодарност и удоволствие неговото обяснение. Отговорът й го накара да изживее радост, каквато никога до днес не бе изпитал; и той отвърна така смислено и развълнувано, както подобава само на един много влюбен мъж. Да бе събрала смелост да вдигне очи към него, Елизабет щеше да се увери, че любовната радост, озарила лицето му, го правеше още по-хубав; но макар да не можеше да го погледне, тя можеше да го слуша; и той й описа чувствата си, които и изясниха какво е тя за него и й разкриха, че истински и дълбоко я обича.
Движеха се напосоки. Имаха толкова много неща да обмислят, да изживеят и да си кажат, че всичко друго беше без значение. Тя узна, че за това единомислие помежду им трябва да благодарят на усърдието на леля му, която наистина го срещнала на връщане през Лондон и му разказала за посещението си в Лонгборн и разговора с Елизабет; повторила подробно всичките й думи, изтъкнала му колко е несговорчива и упорита и очаквала тези доводи да измъкнат от племенника й онова обещание, което самата Елизабет бе отказала да даде. Но за беда резултатът бил обратен.
— Това ми вдъхна надежди, каквито преди не смеех да храня — каза той. — Познавам ви достатъчно и зная — ако бяхте напълно, непоколебимо уверена, че не ме искате, щяхте да го заявите на лейди Катрин искрено и открито.
Елизабет поруменя и отвърна през смях:
— Наистина чували сте ме да говоря искрено и знаете, че щях да й го кажа. След като ви обидих в лицето, нищо не можеше да ме спре да ви охуля и пред роднините ви.
— Не сте казали повече от онова, което заслужавах! Обвиненията ви бяха несправедливи, подбудени от лъжливи факти, но държането ми към вас в оня момент заслужава най-жесток укор. Държах се непростимо. Спомням си за това с отвращение.
— Нека не спорим кой е по-крив за станалото през онази вечер — предложи Елизабет. — Ако се вгледаме внимателно, и двамата носим вина; но оттогава насам и двамата, струва ми се, сме станали по-сдържани.
— Не, трудно ми е да си простя. Споменът за онова, което изрекох, поведението, обноските, изразите, с които си послужих в разговора, всичко това все още, а и през изминалите месеци, ме терзае. Никога няма да забравя заслужения ви укор: „Ако се бяхте държали с мен като истински благородник…“ Така казахте. Не знаете, не можете да си представите как ме измъчиха тези думи, макар че, да си призная, мина време, докато осъзная правотата им.
— Не съм очаквала да оставят такава следа. Нямах представа, че са ви засегнали тъй дълбоко.
— Вярвам. Тогава ме мислехте лишен от всякакво чувство за приличие. Помня изражението ви, когато ми заявихте, че както и да ви отправя предложението, не ще ви склоня да приемете.
— А! Не преповтаряйте думите ми. Да забравим. От много време ме е срам да си ги спомня, вярвайте ми.
Дарси спомена писмото.
— Когато го прочетохте — след като го прочетохте, поправихте ли си поне малко мнението за мене? Повярвахте ли в онова, което пишех?