Тя разказа как й е повлияло и как постепенно е отхвърлила предишните си предразсъдъци.
— Знаех, че думите ще ви причинят болка, но то бе наложително. Надявам се, че сте го изгорили. Особено се ужасявам, като си представя, че може да препрочетете началото. Припомням си изрази, от които с основание можете да ме намразите.
— Ще го изгоря, щом мислите, че може да навреди на отношението ми към вас; макар и двамата да виждаме, че съм склонна към промяна, аз все пак, струва ми се, не променям възгледите си чак толкова лесно.
— Като пишех писмото — обясни Дарси, — въобразявах си, че съм спокоен и овладян, но после разбрах колко дълбоко съм бил огорчен.
— Да, началото му е пропито с горчивина, ала не и краят. Прощалните думи са великодушни. Хайде, забравете го. Чувствата на оня, който го е писал, и на онази, която го получи, сега са толкова различни, че всички неприятни обстоятелства от онова време трябва да се забравят. Поучете се от моята философия. Да си припомняме от миналото само това, което може да ни радва.
— Не вярвам в тази ваша философия. Вашите спомени сигурно са толкова добродетелни, че задоволството от тях се дължи не на философия, а на незнание. Но с мен не е така. С болка си припомням неща, които не могат, не бива да се отпъждат. През целия си живот, ако не в убежденията, в постъпките съм се изявявал като себично същество. В детските години ме учеха да бъда справедлив, но никой не ме научи как да се смирявам. Учеха ме на принципност, но ме оставяха да я прилагам с гордост и самонадеяност. За жалост единствен син (и в продължение на години единствено дете), аз бях глезен от родителите си, самите те добри хора (баща ми особено бе олицетворение на добросърдечие и дружелюбност), позволяваха ми, подтикваха ме, караха ме едва ли не да бъда себелюбив и надменен, да нехая за всички други освен да най-близките, да презирам останалите, по-скоро да желая да презирам ума и достойнствата им, да надценявам себе си. Такъв бях от осмата до двадесет и осмата си година; и такъв щях да си остана, ако не бяхте вие, скъпа, прелестна Елизабет! Колко много ви дължа! Вие ми дадохте урок, отпърво много тежък, но колко полезен! Вие ме сложихте на място. Явих се пред вас уверен, че ще ме приемете. Вие ми показахте, че всичките ми самонадеяни претенции не значат нищо за жената, която е достойна за истинска любов.
— И тогава ли решихте, че трябва да ме спечелите?
— Тогава. Представяте ли си, колко съм бил суетен? Вярвах, че търсите, че очаквате моето предложение.
— Подмамило ви е държането ми, но това е било без да искам, повярвайте. Никога не съм се стремила да ви заблуждавам — вероятно доброто ми настроение ви е подвело. Как ли сте ме ненавиждали след онази вечер!
— Да ви ненавиждам? Отначало се разгневих, но скоро гневът ми се насочи срещу самия мен.
— Страхувам се да попитам какво ли сте си казали за мен, когато се видяхме в Пембърли. Ядосахте ли се, че съм дошла?
— О, не. Само се изненадах.
— Още повече се изненадах аз, когато се отнесохте така мило с мен. Съвестта ми подсказваше, че не заслужавам внимание, и да призная, не очаквах повече от дължимото.
— Тогава — призна Дарси — исках да ви покажа по най-учтивия възможен начин, че не съм злопаметен, че съм ви простил станалото; надявах се да получа опрощение, поне мъничко да ви харесам, да видите, че съм се поучил от укорите ви. Не помня кога се родиха и други желания — може би половин час, след като се видяхме.
След това й разказа колко я е харесала Джорджиана и колко се разочаровала от бързото й заминаване; заминаването наведе разговора на причината и тя научи, че още в странноприемницата е решил да тръгне за Лондон и да търси сестра й, а сериозното му и умислено изражение при раздялата се дължало на вътрешната борба, която изживял, като си представял какво го чака.
Тя отново изказа благодарност, но темата бе мъчителна и за двамата; заговориха за друго.
Бавно извървяха няколко мили тъй улисани, че когато погледнаха часовниците си, беше време да се връщат.
„Какво ли ще стане с Бингли и Джейн?“ Този въпрос дойде, след като обсъдиха своето бъдеще. Дарси се радваше на годежа им; приятелят му го бе уведомил веднага.
— А вие изненадахте ли се? — запита Елизабет.
— Никак. Когато заминавах, очаквах скоро да се случи.
— Следователно разрешили сте му. Така си и помислих. — И макар той да възкликна възмутен от тази дума, стана й ясно, че е било точно така.
— Вечерта, преди да тръгна за Лондон — призна той, — аз му изповядах нещо, което отдавна трябваше да му кажа. Разказах му всичко, което бе превърнало намесата ми в неговите работи в постъпка несъстоятелна и нагла. Изненада се силно. Нищо не подозирал. Казах му освен това, че съм сбъркал, че сестра ви не е безразлична към него; и понеже веднага пролича, че и той я обича, уверен съм в тяхното щастие.