— Аз имам най-малкото право да изказвам мнение — въздъхна Уикъм, — най-малко аз бих могъл да определя приятен ли е или неприятен. Не бива. Прекалено отдавна и прекалено добре го познавам, за да съдя правдиво. Не бих могъл да остана обективен. Но ми се струва, че мнението ви за него ще предизвика изненада — и мисля, че не бива да го изразявате тъй ясно пред другите. Тук сте сред близки.
— Грешите, тук аз говоря тъй, както говоря във всеки друг дом, освен в Недърфийлд. В Хъртфордшър не го обичат. Отблъсква ги неговата горделивост. Когото и да запитате, ще ви отвърне, че не го харесва.
— Аз лично предпочитам човек да се приема по достойнствата му — отвърна Уикъм, след като помълча, — но с него не винаги е така. Богатството и общественото му положение заслепяват околните, смръзват ги надменността и властното му държане и те го виждат такъв, какъвто той желае да го видят.
— Намирам го, макар да го познавам малко, за човек раздразнителен.
Уикъм мълчаливо кимна.
— Питам се — обади се той при първата нова възможност за разговор, — интересно ми е, смята ли да остане тук още дълго?
— Нямам представа; но никой не спомена подобно нещо, докато бях в Недърфийлд. Надявам се намеренията ви да се присъедините към тукашния полк да не се променят от присъствието му.
— А, не — не аз трябва да бягам от мистър Дарси. Ако той поиска да ме избягва, той трябва да си иде. Не сме в добри отношения и всяка среща с него ме огорчава; а причината, заради която го отбягвам, бих могъл да я заявя пред всички; това е болка от черната несправедливост спрямо мене и от дълбокото съжаление, че е такъв, какъвто е. Баща му, мис Бенит, покойният мистър Дарси, беше най-добрият човек на света, най-верният ми приятел; винаги когато съм с настоящия мистър Дарси, изживявам душевна болка от хилядите мили спомени. Отношението му към мен беше възмутително; и все пак, искрено вярвам, че бих могъл да му простя всичко на този свят, но не и това, гдето изигра надеждите и очерни паметта на баща си.
Любопитството на Елизабет се разпалваше все повече, цялата бе в слух; но темата бе твърде щекотлива, за да разпитва.
Мистър Уикъм заговори за по-общи неща — за Меритън, за жителите, за отбраното общество; не скриваше задоволството си от онова, което е успял да види досега, и похвали изисканата среда с думи сдържани, но пълни с възторг.
— Най-вече желанието да си намеря добра среда ме подтикна да постъпя в тукашния полк — додаде той. — Чувал бях, че е много достоен, много славен полк, а сетне приятелят ми Дени ме доубеди с разказите си за Меритън, за милото отношение на местните хора и за отбраното общество, сред което са попаднали. Признавам, нужна ми е среда. Аз съм човек, измамен дълбоко, не мога да понасям самотата. Трябват ми занимание и общество. Не съм се готвил за войнишки живот, но обстоятелствата го превърнаха в нещо желано. Отреден ми бе живот на духовник — възпитаваха ме да стана свещеник, и днес би трябвало да бъда пастор на една богата енория, но джентълменът, за когото говорим, не пожела това.
— Така ли!?
— Да — в своето дарение покойният мистър Дарси ми беше предоставил пасторство в най-богата енория. Беше мой кръстник и много ме обичаше. Нямам думи, с които да опиша добротата му към мен. Възнамеряваше да ме осигури щедро и смяташе, че го е сторил; ала когато пасторското място се освободи, дадено беше другиму.
— О, небеса! — възкликна Елизабет. — Но как е възможно? Как може да не се изпълни заветът му? Защо не потърсихте законна защита?
— Защото в завещанието липсваше една дребна формалност, която ми попречи да се опра на закона. Всеки честен човек щеше да се довери на устното нареждане, но мистър Дарси реши иначе — той го прие само като пожелание, заяви, че съм бил загубил всякакво право на това заради своето разточителство и неблагоразумие — с две думи, заради всичко и заради нищо. Едно е истина — пасторското място се освободи преди две години, тъкмо когато бях станал на нужната възраст, и беше дадено на друг; и също тъй сигурно е, че аз сторих всичко необходимо, за да му дам възможност да ми го отнеме. Аз имам буен, несдържан нрав и се е случвало да изразявам твърде разпалено мнението си за него, пред него самия. В това е вината ми. Така се случи — много сме различни и той ме ненавижда.
— Възмутително! Заслужава да бъде публично изложен!
— Рано или късно и то ще стане — но не от мене. Докато тача паметта на баща му, не мога да се възправя срещу му, нито пък да го изложа.
Елизабет остана възхитена от благородството му и той й се стори още по-красив, докато изричаше тези думи.