— И все пак не разбирам — обади се тя след малко, — не ми е ясно — защо го е направил? Какво го е предизвикало да се отнесе тъй безсърдечно?
— Дълбоката, непреодолима ненавист към мен — ненавист, която отдавам най-вече на ревността. Ако покойният мистър Дарси не ме беше обичал тъй всеотдайно, синът му вероятно би ме търпял; ала необичайната любов на баща му към мен го е дразнела, изглежда, още от детските години. Нравът му е такъв, че не можа да понесе съперничеството, в което често се намирахме — предпочитанието, което неведнъж ми е било оказвано.
— И все пак не съм си представяла мистър Дарси чак толкова лош — наистина не ми е бил особено приятен, ала никога не съм го смятала такъв; подозирах, че презира хората изобщо, но не го мислех способен на подобно низко отмъщение, на подобна несправедливост, на такава нечовешка постъпка!
Тя се позамисли и додаде:
— Сега си спомням — един ден в Недърфийлд той се похвали, че бил непреклонен в своята неприязън, не можел да прощава. Характерът му трябва да е ужасен.
— Не бих желал да се изказвам по това — отвърна Уикъм. — Не съм безпристрастен към него.
Елизабет отново потъна в размисъл и след малко възкликна:
— Да се отнесе така към кръщелника, към приятеля, към любимеца на своя баща! — Искаше й се също тъй да може да изрече гласно: „Към един млад мъж като вас — та всеки, който ви погледне, веднага ще разбере колко сте добър“, но се задоволи да промълви: — Към оня, който вероятно му е бил другар в детските игри, най-близкия приятел!
— Родени сме в една енория, в един и същи парк, почти цялото ни детство е преминало заедно; живели сме под един покрив, едни са били радостите ни, под една бащина закрила. Моят баща е започнал своята кариера в професията, в която вашият чичо Филипс, по всичко личи, се проявява блестящо, ала я е захвърлил, за да бъде в помощ на покойния мистър Дарси, и отдаде силите си да се грижи за имението Пембърли. Мистър Дарси го ценеше високо, той му бе най-близкият приятел, душеприказчикът. Мистър Дарси неведнъж е признавал, че е безкрайно задължен на баща ми за неуморния му труд, и когато, току пред смъртния час на моя баща, мистър Дарси по своя воля му обеща да ме осигури, зная, че го е сторил колкото от чувство на благодарствено задължение към него, толкова и от обич към мен самия.
— Невероятно! — промълви Елизабет. — Отвратително! Чудно ми е, че гордостта на този мистър Дарси не го е подтикнала към справедливост! Ако не друго, поне би трябвало да бъде достатъчно горд, за да не проявява непочтеност — защото е постъпил непочтено.
— Чудно наистина — отвърна Уикъм, — защото всъщност всичките му постъпки се подклаждат от тази негова гордост; но гордостта неведнъж е била и най-добрият му съветник. От всички чувства тя е, която го е тласкала най-близо до добродетелността. Ала човек е непоследователен; а пък на отношението му към мен влияеха чувства, далеч по-силни от гордостта.
— Възможно ли е гордост, тъй отблъскваща като неговата, да му е донесла и нещо добро?
— Да. Тя често го подтиква към свободомислие и щедрост — раздава големи суми, проявява гостоприемство, помага на арендаторите си, облагодетелствува бедните. Семейната гордост, а и синовната гордост — защото той се гордее с баща си — го подтикват нататък. Да не опозори знатния, си род, да не покаже, че му липсват човешки достойнства, да не изложи доброто име на Пембърли — това са силни подтици. Овладян е и от братска гордост, която, подквасена с малко братска обич, го превръща в много грижовен и много добър настойник на сестра си; всички го смятат за най-милия и най-добър брат.
— Какво представлява мис Дарси? Той разочаровано поклати глава.
— Желал бих да я определя като дружелюбна. Боли ме да се изказвам неблагоприятно за когото и да е от фамилия Дарси. Ала твърде прилича на своя брат — много, прекалено много е горда. Като дете беше сърдечна и мила и ме обичаше; часове съм отделял да я забавлявам. Но сега ми е безразлична. Хубавко, петнайсетинагодишно момиче, доколкото чувам — високо образовано. Подир смъртта на баща им се премести в Лондон, с нея живее и дамата, която се грижи за образованието й.
След много паузи, след много опити да заприказва за друго, Елизабет не издържа, отново се върна на първата тема и каза:
— Удивлява ме близостта му с мистър Бингли! Как може мистър Бингли, който изглежда олицетворение на благодушието и както се вижда, е наистина дружелюбен, да другарува с подобна личност? Те по нищо не си приличат. Вие познавате ли мистър Бингли?
— Никога не съм го срещал.
— Той е кротък, сърдечен, очарователен човек. Явно не съзира какъв е мистър Дарси.