— Твърде вероятно — но мистър Дарси може да бъде чудесен, стига да поиска. Не му липсват способности. Умее да бъде интересен събеседник, ако има заради какво. Сред своите равни той се показва много по-различен, отколкото пред по-долните от него. Гордостта му не го изоставя; но с богатите е свободомислещ, справедлив, искрен, разсъдлив, почтен, а най-вероятно и сърдечен — не бива да забравяме колко богат е и колко е хубав.
В това време играта на вист свърши и участниците се скупчиха около съседната маса, а мистър Колинс се настани между братовчедка си Елизабет и мисис Филипс. Домакинята го запита дали му е провървяло. Не кой знае колко; загубил бил; но щом мисис Филипс започна да изразява съчувствие, той съвсем сериозно взе да я уверява, че било без значение, че за него парите не представлявали нищо, и я замоли да се успокои.
— Добре ми е известно, госпожо — заяви той, — че седне ли човек край масата за карти, трябва да е готов и да губи — а за щастие аз съм достатъчно заможен, да не се тревожа за някакви си пет шилинга. Малцина могат да се похвалят със същото, но благодарение на лейди Катрин де Бърг не ми се налага да обръщам внимание на дреболии.
Мистър Уикъм се извърна към него; и като го поогледа, тихо запита Елизабет дали роднината й е близък познат на семейство де Бърг.
— Лейди Катрин де Бърг — обясни тя — неотдавна му е дала пасторско място в нейната енория. Не зная кой й е представил мистър Колинс, но той я познава отскоро.
— Не може да не знаете, че лейди Катрин де Бърг и лейди Ан Дарси са сестри; и че тя съответно е леля на мистър Дарси.
— Не, не, не знаех. Нищо не зная за роднините на лейди Катрин. Оня ден за пръв път чух името й.
— Нейната дъщеря, мис де Бърг, ще бъде много богата наследница и доколкото разбирам, тя и братовчед й ще обединят двете имения.
Тази вест накара Елизабет да се усмихне, защото си помисли за бедната мис Бингли. Напразно щяха да останат всичките й нежности, напразна и безполезна — обичта към сестра му и възторзите й към него, ако наистина вече бе решено той да вземе друга.
— Мистър Колинс говори с голям възторг за лейди Катрин и за дъщеря й — каза тя, — но от някои негови описания на нейно благородие оставам с чувството, че благодарността му го подвежда, и макар да е негова покровителка, тя е по-скоро една високомерна, самомнителна жена.
— Да, до голяма степен е и едното, и другото — съгласи се Уикъм. — Не съм я виждал отдавна, но помня, че винаги ми е била неприятна, а държането й е заповедническо и безочливо. Казват за нея, че била жена мъдра и умна; но според мен една част от приписваните й достойнства се дължи на титлата и богатството й, друга — на властния й нрав, а останалото е ореол, наложен от високомерието на племенника й, който смята, че всеки от неговия род трябва да бъде надарен с бляскав ум.
Елизабет прие обясненията му за много смислени и двамата продължиха да разговарят дружелюбно, докато поканата за вечеря сложи край на игрите на карти; а тогава и останалите дами получиха своя дял от вниманието на мистър Уикъм. Да се поддържа разговор в глъчката по време на вечеря у мисис Филипс, не беше възможно, ала държането му извика всеобща възхита. Всяка дума, изречена от него, бе казана на място и всяка негова постъпка беше безупречна. Елизабет си тръгна, обзета изцяло от мисли по него. Мислеше си единствено за мистър Уикъм и за казаното през целия обратен път; но не успя да спомене дори името му, защото Лидия и мистър Колинс не млъкнаха за миг. Лидия бърбореше неспирно за лотарийни билети, изброяваше колко жетона загубила и колко спечелила, а пък мистър Колинс в устрема си да възхвали любезността на мистър и мисис Филипс, в обясненията си колко безразличен бил към загубите на вист, в стремежа си да изреди всички ястия на вечерята и с непрестанните си извинения, че пречел на братовчедките си да седят удобно, говореше толкова объркано, щото не бе успял да изрече и половината от онова, което искаше да каже, когато вече спряха пред портата на дома им в Лонгборн.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
На другия ден Елизабет разказа на Джейн за разговора си с мистър Уикъм. Джейн я слушаше с удивление и тревога; не можеше да повярва, че мистър Дарси е тъй недостоен за приятелството на мистър Бингли; и все пак не беше в природата й да се съмнява в искреността на мистър Уикъм, човек с такава дружелюбна външност. Като си представяше само, че той наистина може да е изживял подобна несправедливост, сърцето й се свиваше от болка; затова не й оставаше друго, освен да мисли с добро и за двамата, да оправдае поведението на всеки от тях и да отдаде онова, което не можеше да си обясни, на злощастна случайност или на грешка.