— Сега е ваш ред да кажете нещо, мистър Дарси. Аз се изказах за танца, а вие би трябвало да отбележите нещо за размерите на залата или за броя на танцуващите.
Той се усмихна и отвърна, че бил готов да каже всичко, което според нея трябвало да се каже.
— Чудесно. Засега този отговор е достатъчен. Възможно е след малко аз да заявя, че тия балове са по-приятни от обществените. Вече можем да помълчим.
— Трябва ли да разбирам, че когато танцувате, разговаряте по определени правила?
— Понякога все пак би трябвало да се казва по нещо. На другите ще им се стори странно, че цял половин час не продумваме, но за да се представят някои в благоприятна светлина, разговорът може да е такъв, че да не е необходимо да казват повече, отколкото е нужно.
— Не ми е ясно — собствените си чувства ли имате пред вид, или се съобразявате с моите?
— И двете — отвърна му Елизабет великодушно, — защото забелязвам, че сме сходни по характер. И двамата сме необщителни, мрачни хора, не обичаме да говорим освен когато очакваме думите ни да смаят всички околни и да се предават на бъдещите поколения като пословична мъдрост.
— Не, това описание не се отнася до вас, уверен съм — усмихна се Дарси. — А колко е вярно за мене, трудно ми е да преценя. Но вие очевидно мислите точно така.
— Трудно ми е да се видя отстрани.
Той не отговори и двамата замълчаха: ритъмът на танца стана по-бавен; тогава той запита често ли ходят със сестрите си в Меритън. Тя отговори утвърдително, но не успя да устои на изкушението и додаде:
— Оня ден, когато ни срещнахте, тъкмо завързвахме едно ново познанство.
Думите й улучиха целта. По лицето му се изписа надменност, ала той не отвърна, и Елизабет, макар да съжали за казаното, нямаше как да продължи. Накрая Дарси сдържано рече:
— Мистър Уикъм умее да се държи толкова приветливо, че лесно печели приятели — но не съм убеден, че успява да ги задържи.
— Имал е голямото злощастие да загуби вашето приятелство — натърти Елизабет, — и то по начин, от който ще страда за цял живот.
Дарси не отговори, но пролича, че предпочита да сменят темата. В този момент до тях се изправи сър Уилям Лукас, който се опитваше да пресече редиците на танцьорите, за да премине отсреща, но като видя мистър Дарси, спря се и с учтив поклон изказа похвала за умението му да танцува и за партньорката му.
— Изпитах истинско удоволствие, уважаеми господине. Рядко се среща танцьор като вас. Личи, че сте от висшето общество. Но и дамата не ви злепоставя и много вярвам, че пак ще имам случая да ви наблюдавам в танц особено когато настъпи онова желано събитие, мис Елайза (той хвърли поглед към сестра й и Бингли). Какви поздравления ще завалят тогава! Простете, мистър Дарси! Не бих искал да ви преча, сър. Не вярвам да сте ми благодарен, загдето прекъснах омайващия разговор с вашата дама, чиито сияйни очи ме гледат с укор.
Мистър Дарси едва ли чу последните му думи; но намекът на сър Уилям за приятеля му, изглежда, го стресна и той закова поглед върху мистър Бингли и Джейн, които танцуваха заедно. Ала бързо се осъзна, обърна се към партньорката си и каза:
— Появата на сър Уилям ме отвлече и аз забравих за какво говорехме.
— Според мен не разговаряхме. Да беше търсил, сър Уилям едва ли би намерил в цялата тази зала двама, които имат по-малко да си кажат един на друг. Безуспешно подхващаме няколко теми — не си представям за какво бихме могли да говорим.
— Какво мислите за книгите? — усмихна се той.
— За книгите ли? А — не! Уверена съм, че не четем едни и същи книги, но дори да четем — приемаме ги по различен начин.
— Съжалявам, че мислите така; и тъй да е, поне имаме тема. Можем да сравняваме различните си мнения.
— Не. В бална зала за книги не съм в състояние да разговарям; не мога да се съсредоточа.
— В случаи като този винаги сте в плен на настоящето, така ли?
— Да, винаги — отвърна тя, без да мисли, защото умът й се беше зареял далеч от него, което в същност пролича от внезапното й възклицание: — О, веднъж, помня, казахте, че никога не прощавате, че намразите ли някого, оставате неумолим. Тогава, мистър Дарси, сигурно сте много внимателен в преценките си.