— Ох! Мистър Колинс! …
— Скъпа госпожо — прекъсна я той, — нека навеки замълчим по въпроса. Далече съм от намерението да укорявам поведението на дъщеря ви — продължи той неприязнено. — Примирението пред неизбежната злина е дълг на всекиго; а още повече на един млад мъж, който е имал щастие като мене, да бъде навреме отличен за своите достойнства; смятам, че съм се примирил. Може би за това помогна и подозрението, че нямаше да съм дотам щастлив, ако прекрасната ми братовчедка ме бе удостоила с ръката си; да си призная, забелязал съм — не е истинско онова примирение, което произлиза от тайната увереност, че непостигнатото щастие е загубило примамливост. Не приемате, надявам се, уважаема госпожо, за проява на неуважение от моя страна това, гдето преди да оттегля кандидатурата за ръката на дъщеря ви, не се обърнах към вас и мистър Бенит с молба да се застъпите насилствено за мен пред нея. Може би смятате нередно, че приех отказа направо от дъщеря ви, вместо от самата вас. Но всеки понякога може да сбърка. Намеренията ми бяха благородни. Исках да си намеря достойна съпруга, като се съобразя с добруването на цялото ви семейство, и ако с държането си някъде съм сгрешил, моля ви да ме извините.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Разговорите около предложението на мистър Колинс вече бяха стихнали и на Елизабет й оставаше само да преодолее ехото от неприятни усещания и да преглъща заядливите подмятания на майка си. Що се отнасяше до самия кандидат, той изразяваше чувствата си не с притеснение, неловкост или отчаяние, а само със сдържаност и с гневно мълчание. Не я заговорваше, а неуморното внимание, което доскоро й бе засвидетелствувал и с което тъй много се гордееше, още преди да се стъмни, бе насочено към мис Лукас, която за облекчение на всички и най-вече на приятелката й го изслушваше най-внимателно.
Новият ден завари мисис Бенит все тъй гневна и болна. Мистър Колинс, и той бе обиден и надут. Напразно Елизабет се бе надявала, че ядът ще го накара да съкрати своя престой — плановете му не се промениха. Решил си беше да остане до събота и в събота щеше да замине.
След закуска момичетата отидоха до Меритън да видят върнал ли се е мистър Уикъм и да го смъмрят, че ги е изоставил на бала в Недърфийлд. Срещнаха го в покрайнините на града, той ги съпроводи до леля им и там надълго и широко обсъдиха и неговите съжаления, и съчувствието на всички други. А сам той призна на Елизабет, че нарочно си измислил уж някаква работа, за да замине.
— Когато наближи уреченият ден, сметнах за по-добре да не се срещам с Дарси; времето, прекарано с него в една и съща зала, в една и съща компания, щеше да ми струва прекалено много, а вероятно щяха да се случат и неща, неприятни не само за мене — обясни той.
Елизабет се възхити от тази негова въздържаност, надълго обсъдиха разумното му поведение и учтиво размениха похвали, докато Уикъм и друг един офицер ги изпращаха обратно до Лонгборн, а по пътя Уикъм не се отделяше от нея. От това, че тръгна да ги изпрати, имаше двояка полза; Елизабет се поласка от вниманието, а освен това удаваше се случай да го представи на баща си и майка си.
Скоро след като се прибраха, Джейн получи писмо; беше от Недърфийлд и тя веднага го отвори. В плика имаше малък лист от красива, скъпа хартия, гъсто изписана с елегантен женски почерк; Елизабет забеляза, че докато го четеше, Джейн се смути, видя я да препрочита някои редове. Но бързо се овладя, сгъна писмото и с присъщата й мила усмивка се помъчи да се включи в общия разговор; ала Елизабет се притесни дотолкова, че дори присъствието на Уикъм не можеше да я отвлече; а щом той и приятелят му се сбогуваха, последва Джейн, която с поглед я покани да се качат горе. Когато влязоха в стаята, Джейн измъкна писмото и каза:
— От Каролайн Бингли; думите й ме изненадаха дълбоко. В този момент всички те вече са напуснали Недърфийлд и пътуват за Лондон; и нямат намерение да се връщат. Слушай какво ми пише.
И тя прочете на глас първото изречение, в което се съобщаваше за внезапното им решение да последват брат си в Лондон и за намерението им да вечерят на Гровнър Стрийт, където мистър Хърст имал къща. Второто изречение гласеше следното: „Не съжалявам за нищо, което оставям тук, в Недърфийлд, освен за вас, най-мила ми приятелко, но нека се надяваме, че по-нататък пак ще можем, и то не веднъж, да си приказваме приятно както преди, а дотогава ще облекчим болката от раздялата с многобройни и искрени писма. Разчитам на вас за това.“ Елизабет изслуша тези натруфени фрази с дълбоко недоверие; и макар внезапното им заминаване да я бе изненадало, смяташе, че няма за какво да се съжалява; това, че тях ги няма, не означаваше, че мистър Бингли ще спре да ги посещава, а пък Джейн според нея скоро щеше да ги забрави, завладяна от неговото присъствие.