— Това ще си решиш сама — отвърна Елизабет — и ако прецениш, че огорчението, нанесено на сестрите му, е по-непоносимо от щастието да му бъдеш съпруга, съветвам те да му откажеш.
— Защо ми говориш така? — усмихна се Джейн. — Ти поне трябва да знаеш, че колкото и да ме наскърбява несъгласието им, не ще се поколебая.
— Тъй си и мислех; а щом е тъй, тогава всичко е наред.
— Но ако не се върне тази зима, нямам избор. В тия шест месеца всичко може да стане.
Елизабет възмутено отхвърли мисълта, че нямало да се върне. Смяташе я за чиста измислица на заинтересованата Каролайн и за миг не повярва, че това пожелание, колкото убедително и хитро да беше представено, би могло да повлияе на един независим млад мъж.
Помъчи се да го внуши на сестра си и с радост видя, че е успяла. Джейн не униваше лесно и скоро се оживи, макар любовната тревога понякога да пропъждаше надеждата, че Бингли пак ще дойде в Недърфийлд и ще откликне на чувствата й.
Решиха да съобщят на мисис Бенит, че само другите са заминали, но да не споменават и за Бингли; ала и половинчатата истина я обезпокои и тя се разтревожи, че дамите са тръгнали тъкмо сега, когато се сближили с тях. Мъката й обаче стихна от надеждата, че щом мистър Бингли се върне, веднага ще обядва в Лонгборн, а накрая ги успокои с известието, че макар да бил поканен на обед в тесен семеен кръг, щяла да му сложи тържествена трапеза и не с едно, а с две изискани блюда.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Бенитови бяха канени на обяд у Лукасови и почти през цялото време мис Лукас най-внимателно изслушваше мистър Колинс. Елизабет й поблагодари.
— Това го разведрява — каза й тя — и аз съм ти безкрайно задължена.
Шарлот я увери, че с радост й правела услугата — спокойствието на Елизабет й било отплата за пропиляното време. Постъпката й беше дружелюбна, ала Елизабет дори не подозираше накъде води добродушието на нейната Шарлот; тя целеше да не допусне мистър Колинс да предложи повторно на Елизабет, а да поиска нея. Това кроеше мис Лукас; и нещата се развиваха тъй благоприятно, че вечерта, когато се сбогуваха, имаше всички основания да вярва в благополучния край, ако мистър Колинс не трябваше тъй скоро да напусне Хърфордшър. Но Шарлот още не познаваше пламенния му и независим нрав, който го подтикна рано-рано на другата сутрин лукаво да се измъкне от Лонгборн Хаус, да изтича до Лукас Лодж и да падне в нозете й. Не искаше братовчедките му да го усетят — страхуваше се, че, видят ли го, ще предугадят намеренията му, а не желаеше никой да знае, докато сам не разбереше резултата; с основание се надяваше на успех, защото Шарлот не криеше, че е благосклонна, но все пак изпитваше боязън подир несполуката в сряда. Приеха го ласкаво. Мис Лукас го забеляза от горния прозорец и набързо изтича, та да го срещне случайно на пътеката. Пороят от любовни думи, който я заля, надмина очакванията й.
И сравнително бързо, след многословните и обстоятелствени любовни изявления на мистър Колинс, те се разбраха; когато влизаха в дома, той я помоли час по-скоро да определи деня, който щял да го направи най-щастливия човек на света, и макар в момента това да я, вълнуваше по-малко от всичко друго, дамата нямаше никакво желание да пречи на неговото щастие. Глупостта, дарена му от природата, лишаваше от очарование любовните му излияния и не пораждаше у жените копнеж да го поощряват; а пък мис Лукас, която го вземаше от чистия и безкористен стремеж да си осигури семейно огнище, бързаше незабавно да уреди въпроса.
Веднага поискаха благословията на сър Уилям и лейди Лукас; дадоха им я с радост. Материалното благополучие на мистър Колинс обещаваше сполучлив брак на дъщеря им, която щеше да получи незначителна зестра; а по всичко изглеждаше, че той тепърва ще богатее. Лейди Лукас започна да преценява по-усърдно, отколкото досега, до каква възраст би могъл да доживее мистър Бенит; а сър Уилям заяви, че щом мистър Колинс станел собственик на имението Лонгборн, препоръчително било той и съпругата му веднага да се представят в кралския дворец. С две думи, цялото семейство се радваше на събитието. У по-малките дъщери изгря надежда да ги изведат в обществото една-две години по-рано от обичайното; а пък момчетата въздъхнаха облекчено — Шарлот нямаше да умре стара мома. Самата Шарлот запази самообладание. Беше постигнала целта си, имаше и време да огледа нещата. Не беше недоволна. Вярно е, мистър Колинс не бе нито умен, нито пък приятен; присъствието му бе досадно, а любовта му към нея — плод на въображението… И все пак нямаше да е лош съпруг. Без да идеализира особено и мъжете, и семейния живот, тя открай време искаше да се омъжи; бракът бе единственото благо прилично положение за една образована млада дама с малка зестра и макар да не обещаваше щастие, поне предпазваше от немотия. Сега си бе осигурила това предпазно средство; и в двайсет и седмата си година, без никога да е била красива, можеше да прецени, че има щастие. Най-неприятна в цялата работа бе изненадата, която щеше да изживее Елизабет Бенит, чието приятелство Шарлот ценеше повече от всяко друго, и макар това съображение да не бе в състояние да повлияе на решението й, неодобрението на Елизабет щеше да я огорчи. Реши да й съобщи лично, затова замоли мистър Колинс, когато той се запъти да вечеря в Лонгборн, да не споменава новината пред никого от семейството. Той обеща, но това му струваше много; защото веднага щом се прибра, любопитството, събудено от дългото му отсъствие, се изрази в най-преки въпроси и му трябваше съобразителност да отклони отговора, а и голямо себеотрицание, понеже умираше от нетърпение да разгласи споделената си любов.