Вече беше разбрала, че лейди Катрин още е в имението. Увери се и по време на вечерята, когато мистър Колинс заяви:
— Да, да, мис Елизабет, ще имате честта да видите лейди Катрин де Бърг в неделя, на сутрешната литургия и не се съмнявам, че ще ви очарова. Тя е самата вежливост и снизходителност и вярвам, ще ви удостои с вниманието си след службата. Никак не се съмнявам, че докато сте при нас, ще почете вас и Марая във всяка покана, с която ни удостоява. Отношението й към скъпата ми Шарлот е очарователно. Два пъти седмично сме на обяд в Розингс и никога не ни оставят да се върнем пеша. Нейно благородие ни дава каретата си. В същност би трябвало да кажа една от каретите си, защото има няколко.
— Да, лейди Катрин е много достойна, много мъдра жена — обади се Шарлот — и добра съседка.
— Точно тъй, скъпа, това и казвам. Жена, която заслужава дълбока почит.
Прекараха вечерта в разговори за Хъртфордшър, обсъждаха онова, което вече бяха споменавали в писмата, а като се прибраха по стаите, Елизабет, останала сама, имаше време да мисли за Шарлот — за това дали наистина е доволна от брака си, да прецени как съумява да прикотква и да понася този съпруг; и да си признае, че е успяла да вземе нещата в свои ръце. Опита се да си представи как ще премине времето й тук, кротките и обикновени разговори с Шарлот, неприятното присъствие на мистър Колинс и развлеченията, които им се предлагаха в Розингс.
Живото й въображение скоро се примири и прие всичко.
На другия ден, някъде към обед, докато се приготвяше за разходка, някакъв шум разтърси къщата; като се ослуша, тя чу някой да тича по стълбите и да я търси. Елизабет отвори вратата и в коридора се сблъска с Марая, която викна развълнувано:
— О, миличка Елайза! Моля те, тичай в трапезарията, ела да видиш нещо невиждано! Не, няма да ти кажа. Бързай, ела веднага!
Въпросите й останаха без отговор; Марая мълчаливо я повлече към входната врата и посочи невижданото чудо: пред портичката, в нисък файтон седяха две жени.
— Това ли било? — ахна Елизабет. — Аз мислех, че прасетата са нахълтали в градината, а то какво? Лейди Катрин и дъщеря й!
— О, не, мила — възмутена викна Марая. — Каква ти лейди Катрин. Старата дама е мисис Дженкинсън, дето живее при тях. А другата е мис де Бърг. Погледни. Колко е дребничка. Кой да си я представи толкова крехка и малка!
— Как не я е срам да държи Шарлот навън в това лошо време! Защо не влезе?
— О! Шарлот каза, че почти никога не влизала. Голяма чест било, ако мис де Бърг благоволи да пристъпи прага.
— Чудесна е — промълви Елизабет, осенена от други мисли. — Да, да, точно за него. Такава му трябва.
Мистър Колинс и Шарлот стояха на портата и разговаряха с дамите; а сър Уилям накара Елизабет да се усмихне — беше като закован на вратата и захласнат от величието пред него, покланяше се всеки път, щом мис де Бърг отклонеше поглед нататък.
Накрая, като нямаше какво повече да си кажат, дамите тръгнаха, а другите се прибраха. Щом видя момичетата, мистър Колинс започна да ги поздравява за голямото щастие, а Шарлот поясни смисъла на думите му, като им извести, че на другия ден всички са канени на обяд в Розингс.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
От тази покана мистър Колинс изпадна в захлас. Възможността да покаже на удивените си гости великолепието, сред което живееше благодетелката му, и да им изтъкне уважението й към него и съпругата му, бе тъкмо онова, за което беше мечтал; а че тази мечта щеше да се осъществи тъй скоро, бе направо омайващ пример за благоволението на лейди Катрин.
— Признавам, не бих се изненадал, ако нейно благородие ни бе повикала в неделя да пием чай и да прекараме следобед в Розингс — заяви той. — Всъщност, като знаем колко е вежлива, очаквах го. Но на такова внимание не съм се и надявал. Покана за обяд (и то за всички) почти веднага след пристигането ви!
— Аз пък не съм чак толкоз изненадан — обади се сър Уилям. — защото положението ми в обществото ми е позволило да опозная нравите на високопоставените. Подобни примери за елегантни обноски изобилствуват в кралския двор.