— Какво разправяш, Фицуилям? За какво си говорите? Какво разказваш на мис Бенит? Искам да чуя.
— Приказвахме за музика, госпожо — принуди се да обясни той.
— За музика ли? Тогава говорете по-високо. От всичко най-обичам музиката. Ще се присъединя към разговора, щом е за музика. Смятам, че малцина в Англия обичат музиката повече от мен, а и не са много тия, които я разбират по-добре. Ако бях учила сериозно, щях да съм незаменима. Както и моята Ан, ако беше по-крепка. Уверена съм, че щеше да свири божествено. Джорджиана напредва ли, Дарси?
Мистър Дарси изрази възторг от изкусното умение на сестра си.
— Драго ми е, че напредва — заяви лейди Катрин, — и те моля да й кажеш — не се ли упражнява непрестанно, няма да постигне съвършенство.
— Повярвайте, госпожо — отвърна той, — тя и без напомняне се упражнява.
— Чудесно. Не бива да престава; като й пиша, ще й наредя да не се занемарява. Младите момичета трябва да знаят, че в музиката съвършенство се постига единствено с упражнения. Казала съм и на мис Бенит — няма да овладее инструмента, ако не свири повече и понеже у мисис Колинс пиано няма, няколко пъти вече й предлагам да идва в Розингс и да свири на пианото в стаята на мисис Дженкинсън. В оная част на къщата никому няма да досажда.
Мистър Дарси се смути от нетактичните думи на леля си и замълча.
Като поднесоха кафето и след като го изпиха, полковник Фицуилям напомни на Елизабет, че е обещала да му посвири; тя седна пред пианото. Той премести стола си до нея. Лейди Катрин послуша песента до средата, а сетне отново заговори с другия си племенник; накрая Дарси я остави, с привичната си уверена крачка се запъти към пианото и застана тъй, че да вижда лицето на хубавата пианистка. Елизабет го забеляза и при първата пауза се извърна към него с широка усмивка:
— А, мистър Дарси, искате да ме стреснете, както сте се изправили срещу ми, нали? Но аз не се страхувам, макар сестра ви наистина да свири по-хубаво. В мен се крие упорство, и то не ме оставя да се стряскам по чужда воля. Смелостта ми се надига бурно при всеки опит да ме сплашат.
— Не искам да ви уверявам, че грешите — отвърна той, — защото просто не вярвам да говорите сериозно, а ви познавам достатъчно дълго и зная колко обичате да изричате мнения, които в същност не са ваши.
Елизабет се разсмя от сърце при това описание на нея самата и се обърна към полковник Фицуилям:
— Този ваш братовчед ще ме злепостави и ще ви накара да не ми вярвате за нищо. Каква беда — да срещнеш някого, който тъй истински те е прозрял, и то в един край, където исках да се представя в хубава светлина. Ах, мистър Дарси, не е честно да разкривате всичко лошо, което знаете за мен от Хърдфордшър — право да ви кажа, не е и учтиво, — предизвиквате ме да отвърна със същото и да разправя неща, които ще ви изложат пред вашите близки!
— Не ме е страх от вас — усмихна се той.
— О, моля ви кажете в какво го обвинявате — викна полковник Фицуилям. — Нека чуем как се държи сред непознати.
— Добре, но е ужасно! За пръв път го видях в Хъртфордшър, беше на един бал; и какво мислите направи той на този бал? Изтанцува само четири танца! Съжалявам, ако съм ви огорчила, но така беше. Танцува само четири пъти, макар да нямаше достатъчно кавалери; а колко млади дами седяха и копнееха да ги поканят. Е, мистър Дарси — не е ли вярно?
— Единствените дами, които познавах тогава, бяха от моята компания.
— Така е, а знаем, че на балове не е прието да се правят нови запознанства. Хайде, полковник Фицуилям, кажете какво още да ви изсвиря? Пръстите ми чакат вашата заповед.
— Сигурно щеше да е по-прилично, ако бях поискал да ме запознаят, но аз не умея да се представям добре пред непознати.
— А дали да не попитаме братовчед ви защо е така? — Елизабет все още се обръщаше към полковник Фицуилям. — Да го запитаме ли защо, след като е човек тъй мъдър и образован, а и много светски, не се е научил да се представя добре пред непознати?
— Не е нужно да го питам, сам ще ви отговоря — засмя се Фицуилям. — Просто не желае да си прави труда.
— Признавам, не умея като някои да разговарям оживено с хора, които виждам за пръв път. Не мога да влизам в техния тон, нито да се преструвам, че се вълнувам от несгодите им, както съм виждал да правят — отвърна Дарси.
— Моите пръсти — бързо откликна Елизабет — не бягат по клавишите със сръчността, с която свирят някои други. Нямат нито сила на удара, нито са подвижни, нито извличат от инструмента същото внушение, каквото съм виждала у не една жена. Но всякога съм търсила вината у себе си — аз не си правя труда да се упражнявам. Обаче зная — постарая ли се, ще свиря не по-лошо от другите.