— Не смятам, че жената не бива да се задомява близо до своите. Думите близко и далеч са нещо относително и зависят от най-различни обстоятелства. Когато имаш пари и пътните не са от значение, разстоянието е нищо. Но тук случаят е друг. Мистър и мисис Колинс наистина имат приличен доход, ала недостатъчен за чести пътешествия — затова и смятам, че за приятелката ми близките й ще бъдат далеч дори ако разстоянието беше наполовина по-късо…
Мистър Дарси придърпа стола си към нея и каза:
— Но вие не бива да сте чак толкова привързана към родното си място. Вие не можете да живеете вечно в Лонгборн!
Елизабет се стъписа. А Дарси се сепна; той изтегли стола си, грабна един вестник от масата и като погледна над него, вече по-сдържано запита:
— Харесва ли ви Кент?
Подхванаха вял и безразличен разговор за тукашната живописна природа, който скоро бе прекъснат от появата на Шарлот и сестра й. Този tête-a-tête ги изненада. Мистър Дарси им обясни недоразумението, което го натрапило на мис Бенит, постоя още малко, почти без да продума, и си отиде.
— Но какво означава това! — възкликна Шарлот, щом той си тръгна. — Мила Елайза, влюбил се е в теб, иначе нямаше да дойде, без да предупреди.
Но когато Елизабет разказа колко е бил неразговорлив, дори Шарлот, на която наистина й се щеше да е влюбен, се разколеба; и като огледаха нещата от всички страни, решиха, че е дошъл просто защото не е имал какво да прави, което в тези хладни пролетни дни изглеждаше убедително. Не беше още нито за лов, нито за излети. Да стои в къщи, значеше да разговаря с лейди Катрин, да чете или да играе билярд, но мъжете не обичат да се застояват, а пасторският дом беше близо, разходката дотам — приятна, хората — приветливи, затова братовчедите се изкушаваха да запълват времето си, като се отбиваха почти всеки ден. Появяваха се в различни часове преди обед, понякога поотделно, друг път заедно, а от време на време придружавани от леля си. За всички бе ясно, че полковник Фицуилям идва, защото компанията им му е приятна, а това ги караше още повече да го харесват; удоволствието, което изпитваше, когато бяха заедно, както и нескритото му възхищение към нея, извикваше у Елизабет спомена за предишния й любимец, Джордж Уикъм; и макар полковник Фицуилям да не притежаваше Уикъмовото очарование, признаваше го за по-интелигентен.
Честото появяване на мистър Дарси в пасторския дом беше по-необяснимо. Че не идваше да си поприказват, бе очевидно — понякога минаваха десет минути, без да продума; заговореше ли, правеше го по-скоро по принуда, не по необходимост — от благоприличие, а не за свое удоволствие. Много рядко беше истински оживен. Мисис Колинс недоумяваше от добродушния присмех, с който полковник Фицуилям критикуваше държането му, разбираше, че не всякога е такъв, нещо, в което не се бе уверила със собствените си очи; и понеже й се щеше да отдаде тази промяна на любовна мъка, а обектът на тази любов да е приятелката й Елайза, реши да се увери. Наблюдаваше го и когато бяха в Розингс, и като идваше в дома й, но безуспешно. Наистина, заглеждаше се в приятелката й, но какво говореше погледът му, бе трудно да се каже. Гледаше я сериозно, продължително, ала тя не четеше в очите му особена любов, а често сякаш гледаше към нея, без да я вижда.
На няколко пъти подхвърли на Елизабет, че може би наистина я харесва, но Елизабет отминаваше думите й с усмивка; от своя страна мисис Колинс усещаше, че не бива да упорствува, за да не породи напразни надежди; защото не се и съмняваше, че безразличието на приятелката й ще се стопи в мига, в който повярва, че го е запленила.
В добронамерените си кроежи за Елизабет тя понякога мечтаеше да я омъжи за полковник Фицуилям. Без съмнение той беше чудесен; не криеше, че е увлечен по нея, а беше и заможен; ала от друга страна, мистър Дарси беше влиятелен в църковните дела, докато братовчед му нямаше дума по тези въпроси.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Често, като се разхождаше из парка, Елизабет неочаквано се сблъскваше с мистър Дарси. И всякога се дразнеше от прищевките на случайността, която го довеждаше там, където не стъпваше жива душа. За да се предпази от повторна среща, първия път ясно му даде да разбере, че тя често идва насам. Затова, когато пак го застигна, много се учуди … А сетне го срещна и трети път! Защо го правеше — дали от проклетия или за покаяние, наистина не можеше да разбере, защото той не се задоволяваше с някой и друг учтив въпрос, нито пък замълчаваше неловко, а се обръщаше и тръгваше с нея. Не разговаряше, а и тя не си правеше труда да го заприказва, нито да го слуша; но при третата им среща я поразиха странните му, несвързани въпроси—приятно ли прекарвала в Хънсфорд, обичала ли самотните разходки и какво мислела за брака на мистър и мисис Колинс; а като заговориха за Розингс и тя каза, че не познавала разположението на всички стаи, от отговора му остана с впечатлението, че когато отново дойдела в Кент, щяла да отседне не другаде, а там. Сякаш наистина го вярваше. Нима имаше предвид полковник Фицуилям? Реши, че ако наистина е влагал някакъв скрит смисъл, имал е пред вид онова, което би могло да произлезе между братовчед му и нея. Това я смути и тя си отдъхна, когато стигнаха до портала срещу пасторския дом.