Друг път, докато се разхождаше и препрочиташе последното писмо на Джейн, както се бе замислила над някои изрази, от които проличаваше, че Джейн ги е писала в тягостно настроение, изведнъж вместо мистър Дарен забеляза полковник Фицуилям да крачи към нея. Набързо сгъна писмото, усмихна се принудено и възкликна:
— За пръв път ви срещам да се разхождате насам!
— Обиколих парка — отговори той, — това го правя редовно веднъж в годината и смятах накрая да се отбия в пасторския дом. Вие ще се разхождате ли още?
— Не, тъкмо се канех да се връщам. Тръгнаха заедно.
— Наистина ли напущате Кент в събота? — запита Елизабет.
— Да, ако Дарси пак не реши да го отложи, Но аз няма да имам нищо против. Оставил съм го да прави каквото иска.
— А когато стореното не го задоволява, остава му поне възможността на избор. Не познавам друг, който тъй да се наслаждава па правото да върши каквото му скимне, както мистър Дарси.
— Вярно е, обича да се налага — съгласи се полковник Фицуилям. — Но нима всички не сме такива? Само че той разполага с по-големи възможности, защото е богат, а мнозина са бедни. Казвам го, понеже го изпитвам на своя гръб. По-малкият син, както знаете, трябва да се приучва на оскъдица и материална зависимост.
— Според мен по-малкият син на един граф не може истински да познае нито едното, нито другото. Не, сериозно, нима вярвате, че знаете какво е оскъдица и материална зависимост? Кога сте бивали възпрян да отидете където поискате или да се сдобиете с нещо, което сте пожелали?
— О, това са семейни работи — може наистина да не съм имал подобни затруднения. Но за други, по-важни неща, липсата на средства е решаваща. По-малките синове не могат да се оженят по свой избор.
— Освен когато са си харесали богати жени, а то често се случва.
— Приучени сме да живеем охолно, то ни прави материално зависими, затова малцина от връстниците ми намират сили да се оженят за бедни девойки.
„Възможно ли е да има пред вид мене?“, запита се Елизабет и поруменя от тази мисъл, но бързо се овладя и весело каза:
— А мога ли да зная за колко се купува по-малкият син на един граф? Освен ако най-големият брат е смъртно болен, не вярвам да иска по-малко от петдесет хиляди лири, нали?
Той и отвърна също тъй шеговито, после замълчаха. За да прекъсне мълчанието, което той би могъл да отдаде на огорчение от казаното, тя заговори.
— Сигурно мистър Дарси ви е довел, за да има другар. Питам се, защо не се ожени — тъй поне няма да е сам. Но вероятно засега му стига и сестра му, а понеже тя е единствено под негова опека, може да се разпорежда с нея, както си иска.
— А, не — възрази полковник Фицуилям, — точно това предимство е длъжен да споделя с мене. Мис Дарси е под опеката на двама ни.
— Така ли? А опекунството създава ли ви грижа? Послушна ли е повереницата ви? Девойки на нейната възраст понякога са опърничави и ако е наследила семенните черти, вероятно е твърде своеволна.
Докато казваше това, забеляза го да се вглежда в нея тревожно, а начинът, по който веднага я запита защо мисли, че мис Дарси им създава тревоги, я увери, че без да иска, е докоснала истината. Затова отвърна:
— Не се безпокоите. Нищо лошо не съм чувала за нея; уверена съм, че е сговорчиво момиче. Любимка е на две мои познати — мисис Хърст и мис Бингли. Доколкото си спомням, познавате се с тях, нали?
— Срещал съм ги. Брат им е симпатичен и възпитан човек — добър приятел е на мистър Дарси.
— О, да! — сухо възкликна Елизабет. — Мистър Дарси е извънредно мил с мистър Бингли и проявява удивителни грижи за него.
— Грижи ли? Да. Дарси наистина се грижи за него тогава, когато Бингли се нуждае от по-особена грижа. От нещо, което спомена, като пътувахме насам, разбрах, че Бингли наистина му е много задължен. Но всъщност не съм убеден, че е било за Бингли. Само предполагам.
— Какво имате предвид?
— Обстоятелство, което Дарси не би желал да се разчуе, защото ще е неприятно, ако стигне до семейството на въпросната дама.