— Ще отречете ли, че сте го сторили? — повтори тя. Тогава, привидно спокоен, Дарси отговори:
— Не отричам — сторих всичко по силите си да разделя приятеля си от сестра ви и се радвах на сполуката. Към него постъпих по-състрадателно, отколкото към себе си.
Елизабет не благоволи да покаже, че долавя учтивостта, а и това не я омилостиви.
— Тази история не е единственото, което ме настрои срещу вас — продължи тя. — Мнението ми се изгради много преди това. Какъв сте всъщност, разбрах от мистър Уикъм, когато ми разказа своите несгоди. Какво оправдание ще намерите за тях? С какви въображаеми приятелски постъпки ще се извините? С какви измислени доказателства ще обясните намесата си в чуждите съдби?
— Много отблизо ви засягат бедите на този господин! — възкликна Дарси нервно и почервеня.
— Всеки, който е разбрал какво е препатил, не може да не му съчувствува.
— Препатил! — повтори Дарси презрително. — Да, патилата му бяха наистина големи.
— А злините, които сте му причинили? — възмутено вдигна глас Елизабет. — Вие сте го довели до сегашната му бедност, относителна бедност. Вие сте му отнели придобивките, които несъмнено знаете, са били предназначени за него. Лишили сте го в най-свежата му младост от средства, негови не само по право, ами и по заслуга. Всичко това сте го сторили вие! А сега се отнасяте към тези несгоди с презрение и присмех!
Значи, това било мнението ви за мен! — извика Дарси и нервно закрачи из стаята. — Такъв ме преценявате! Благодаря, че тъй подробно ми го изяснихте. По тази сметка прегрешенията ми са наистина непростими! А дали всъщност нямаше да затворите очи за тези мои провинения, ако не бях наранил гордостта ви с искреното признание за колебанията, които ме възпираха да ви направя предложение? Може би щяхте да премълчите тези горчиви обвинения, ако бях скрил с какво съм се преборвал, ако ви бях подлъгал, че ме е тласнала единствено най-чиста, несдържана любов; любов разумна и премислена, любов над всичко? Но не — аз ненавиждам всякаква преструвка. А и не се свеня от чувствата, които ви описах. Те бяха много истински и оправдани. Нима очаквате да се гордея с общественото положение на вашите роднини? Да тържествувам, че ще се сродя с хора, чието място в живота е толкова по-долу от моето?
Елизабет усещаше да я обхваща все по-голяма ярост; насили се да се въздържи и му каза:
— А, мистър Дарси, грешите, ако мислите, че начинът, по който ми се обяснихте, е повлиял на моето решение — не, не, с това вие само ми спестихте притеснението, което щях да изпитам, ако се бяхте държали с мен като истински благородник.
При тези думи той трепна, но не се обади и тя продължи:
— Както и да ми бяхте предложили ръката си, нямаше да се изкуша да я приема.
Той отново трепна изненадан; и я погледна с очи, в които се четеше изумление и обида.
— От самото начало, от първия миг, бих казала, е който ви срещнах, обноските ви ми разкриха колко сте надменен, самолюбив и безогледен към чувствата на другите; тогава още у мен се наслои неодобрение, а последвалите събития забиха в него дълбоките, непоклатими корени на неприязънта; не беше минал и месец, откакто ви познавах, и вече знаех, че вие сте последният човек на този свят, за когото бих се омъжила.
— Казахте достатъчно, мадам. Отлично разбирам чувствата ви и мога само да се срамувам от моите. Простете, че ви отнех толкова време и приемете най-добри благопожелания за здраве и щастие.
След тези думи той бързо излезе и Елизабет го чу миг след това да отваря входната врата и да си отива.
В душата й настъпи хаос. И като не знаеше какво друго да стори, обхваната от слабост, седна и дълго рида. Колкото повече мислеше за случилото се, толкова по-голямо ставаше изумлението й. Да получи предложение от мистър Дарси! Да е бил влюбен в нея от месеци насам! Толкова влюбен, че да я поиска за жена въпреки всички възражения, които го бяха подтикнали да отклони приятеля си от сестра й, възражения, също тъй важни и в неговия случай! Невероятно! Хубаво е неволно да извикаш любов с такава сила.
Но гордостта му, тази негова отвратителна гордост, безсрамното признание за възмутителната и неоправдана постъпка към Джейн и бездушният начин, по който се е изказал за мистър Уикъм, без дори да отрече жестокостта към него, всичко това скоро взе връх над съчувствието, трепнало у нея при мисълта, че я обича. Отдадена на тези бурни мисли, тя чу каретата на лейди Катрин и осъзнавайки, че в този вид не бива да се мярка пред Шарлот, бързо изтича в стаята си.