и предусещам, това не ще ми попречи да Ви разкрия неговата същност. Към това се прибавя и нещо друго. Достойният ми баща почина преди около пет години; и тъй като докрай остана привързан към Уикъм, в завещанието си ми препоръчваше да го подпомогна щедро, за да завърши образованието си, а пък ако реши да приеме религиозен сан, нареждаше ми да го направя пастор на една богата енория веднага щом мястото се освободи. Оставяше му и наследство от хиляда лири. Неговият баща почина наскоро след моя и около шест месеца подир тези събития мистър Уикъм ми писа да ме уведоми, че тъй като окончателно се бил отказал да се посвети на църквата, надявал се, че има основания да поиска незабавно една допълнителна сума като обезщетение срещу църковните доходи, от които нямало да може да се възползува. Възнамерявал да следва правни науки и аз съм трябвало да разбера, че ония хиляда лири щели да бъдат напълно недостатъчни за тази цел. Повече ми се щеше да вярвам, отколкото повярвах, в неговата искреност; но тъй или инак, веднага приех предложението. Убеден бях, че мистър Уикъм е неподходящ за свещеник. Бързо уредих въпроса. Той се отказа от духовния сан и длъжност — ако изобщо е бил в състояние да се отдаде на подобно поприще, и в замяна получи трите хиляди лири. Сметките ни бяха уредени. Имах лошо мнение за него, затова не го канех в Пембърли, нито му позволявах да ме среща в града. Той живееше през повечето време в Лондон и зад прикритието на студент по право, свободен от всякакви задължения, водеше празен и разточителен живот. Близо три години не го чух; но когато пасторът на онази енория, определена на времето за него, почина, писа ми, че желаел да получи мястото. Уверяваше ме, а пък аз не се и съмнявах, че бил в тежко материално положение. Правните науки не били за него, взел бил окончателно решение да се ръкоположи, ако съм го предложел за пастор на въпросната енория, нещо, на което напълно разчитал, защото знаел, че няма за кого друг да се застъпя, а и понеже не можело да съм забравил какъв бил заветът на моя почитаем баща. Не вярвам да ме укорите — отказах да изпълня молбата и отхвърлих повторните му просби. Възмущението му беше бурно, тъй като бе в окаяно положение; и без съмнение злословил е срещу мен също така несдържано, както се нахвърли върху ми. С това скъсахме всички връзки. Как е преживявал, не зная. Но миналото лято отново се натрапи на вниманието ми по много неприятен начин. Сега трябва да разкажа нещо, което сам аз бих желал да забравя и което единствено задължението ми към Вас ме принуждава да разкрия. След като се разгалих дотолкова, не се и съмнявам във Вашата дискретност. Сестра ми, десет години по-млада от мен, бе оставена под опеката на майчиния ми племенник, полковник Фицуилям, и под моята. Преди около година тя напусна училище и се настани да живее в Лондон; а миналото лято, заедно с дамата, която се грижеше за нея, отиде да летува в Рамсгейт; там отишъл и мистър Уикъм, очевидно съвсем преднамерено; защото впоследствие се разбра, че навремето между него и мисис Йънг, в чиито достойнства бяхме дълбоко заблудени, е съществувала интимна връзка; с нейно съдействие и помощ той дотолкова съумял да омае Джорджиана, чието любвеобилно сърце пазело най-нежни спомени от милото му внимание в детството, щото тя си въобразила, че е искрено влюбена, и се съгласила да избягат тайно. Беше едва на петнайсет години и това я оневинява; но след като Ви разказвам за неблагоразумието й, драго ми е да добавя, че научих за намеренията й от самата нея. Пристигнах там неочаквано ден-два преди замисленото бягство и тогава Джорджиана, неспособна да наскърби и огорчи своя брат, който й беше като баща, ми призна всичко. Можете да си представите какво съм почувствувал и как съм постъпил. Грижата за доброто име и чувствата на сестра ми не ми позволиха да го изложа публично, но писах на мистър Уикъм, който си замина начаса, а мисис Йънг естествено уволних веднага. Целта на мистър Уикъм без съмнение е била да пипне състоянието на сестра ми, което възлиза на трийсет хиляди лири; но изкушавала го е и надеждата, че тъй ще си отмъсти и на мен. Признавам — отмъщението му щеше да е жестоко. Това, мадам, е достоверен разказ на всички събития, които ни свързват; и ако не ги приемете докрай за неистини, надявам се да признаете, че не съм проявил жестокост към мистър Уикъм. Не зная как и с помощта на какви измислици е успял да Ви завладее, ала не би трябвало да се учудвам на успеха му, защото тогава наистина сте били в неведение за всичко относно нас двамата. Да разкриете истината, не е било във Ваша власт, а на неверие не сте способна. Може би се питате защо не съм разказал всичко това снощи. Тогава не се владеех достатъчно, за да реша кое да кажа и кое — да премълча. За потвърждение достоверността на всичко тук изложено мога да Ви насоча към полковник Фицуилям, гой ще го потвърди, защото като близък роднина и съкровен приятел, а и като изпълнител на бащиното ми завещание неизбежно е запознат с най-малките подробности от гореописаното. Ако отвращението Ви към мен не позволява да повярвате в моите думи, доверете се на братовчед ми, към това няма какво да Ви възпира; а за да Ви дам възможността да поговорите с него, ще се опитам да Ви връча писмото лично още тази сутрин. Накрая ще добавя само: бог да е с Вас!