От нея към Джейн, от Джейн — към Бингли, мислите й се точеха в нишка, която я доведе до обяснението на Дарси по този въпрос, и тя си спомни, че й се бе сторило неубедително; отново препрочете редовете. Този път й прозвучаха съвсем другояче. Би ли могла да не му повярва за това, след като във всичко друго бе принудена да го признае за прав? Той твърдеше, че не е и подозирал за чувствата на сестра й; в ушите й прозвучаха предупредителните думи на Шарлот. Да опровергае описанието му за Джейн, също бе невъзможно. Той беше прав — любовта на Джейн, макар и пламенна, оставаше дълбоко скрита и поведението й, винаги дружелюбно и приветливо, рядко издаваше някаква пламенност.
Когато стигна до онази част на писмото, където споменаваше семейството й с такъв унищожителен, макар и заслужен укор, тя запламтя от срам. Обвинението бе справедливо — не можеше да го отрече, а обстоятелствата, на които се позоваваше, тъй като се бяха случили на бала в Недърфийлд и обосноваваха първоначалното му неодобрение, бяха го поразили не по-малко, отколкото бяха раздразнили и нея.
Високата оценка за нея и сестра й я поласка. Това я утешаваше, ала не можеше да я примири с възмущението, което останалата част от семейството й само си бе навлякло; а само като си представи, че злощастието на Джейн бе в същност дело на най-близките й роднини и като си помисли за петното, лепнато върху двете от възмутителното поведение на останалите, налегна я униние, каквото не бе изпитвала никога досега.
Продължи да кръстосва по алеята цели два часа, унесени от най-разнообразни мисли; преосмисляте случки, уточняваше вероятности и полагаше усилия да се приспособи към тази промяна, тъй внезапна и толкова съществена, докато накрая умората и досещането, че отдавна е излязла, я накараха да се запътя към дома; отвори портата с желание да се покаже дружелюбна, както й бе привично, и решена да подтисне ония мисли, които ще й пречат да бъде общителна.
Още щом влезе, й казаха, че двамата джентълмени от Розингс се появили поотделно, докато се разхождала; мистър Дарси постоял, колкото да се сбогува, но полковник Фицуилям останал повече от час с надеждата да я дочака н накрая дори решил да тръгне да я търси по околните пътеки. Елизабет се престори, че съжалява, гдето не го е видяла; а в същност й бе драго, че са се разминали. Сега полковник Фицуилям никак не я интересуваше. Мисълта й бе обзета изцяло от онова писмо.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Двамата джентълмени си тръгнаха от Розингс на другата сутрин; а мистър Колинс, застанал на пост край портала, за да им отправи прощален поклон, се върна в къщи с радостната вест, че и двамата изглеждали бодри и дори усмихнати въпреки тежкия миг на раздялата с близките си от Розингс. А след туй незабавно се отправи към имението да утешава лейди Катрин и дъщеря й; когато пък се прибра оттам, предаде им с голямо задоволство покана от нейно благородие, която гласеше, че се усещала така подтисната, щото желаела всички да обядват с нея.
Докато се покланяше на лейди Катрин, Елизабет, без да ще, си помисли, че ако бе поискала, сега вече щеше да й е представена като бъдеща снаха; и без да ще, се усмихна, когато си представи възмущението на нейно благородие. „Какво ли щеше да каже? Как ли щеше да се държи?“ Тези въпроси истински я забавляваха.
Първо заговориха за онези, които не бяха вече сред тях.
— Уверявам ви, много ми липсват — заяви лейди Катрин; — смятам, че малцина чувствуват загубата на приятели така болезнено. Към тези двамина съм особено привързана, а и те ме обичат! Тръгнаха си с голямо нежелание. Но всеки път е така. Милият полковник успяваше да се усмихва до края, но Дарси го изживя много болезнено, по-болезнено и от миналата година. Все повече се привързва към Розингс.
Тук мистър Колинс подхвърли един комплимент и един намек, които и майката, и дъщерята приеха с любезни усмивки.
След вечерята лейди Катрин отбеляза, че мис Бенит изглеждала без настроение, но побърза сама да намери обяснение — отдаде го на нежеланието й толкова скоро да се връща у дома и додаде:
— Ако наистина е тъй, пишете на майка си — тя ще ви разреши. Не се и съмнявам, че мисис Колинс много ще ви се радва.
— Благодаря за любезната покана на ваше благородие — усмихна се Елизабет, — но не мога да я приема. Другата събота трябва да съм в Лондон.
— В такъв случай престоят ви тук ще е само шест седмици. Очаквах да гостувате поне два месеца. Казах го на мисис Колинс, преди да пристигнете. Защо е нужно да се връщате толкова скоро? Мисис Бенит спокойно може и без вас още петнадесет дни.