— Не, не, напразно — спря я Елизабет. — Не можеш да оправдаеш и двамата. Ти реши кого предпочиташ, но избери един от тях. Добродетелите им стигат само за един; един е добродетелният; и напоследък преливат на едната страна. Аз за себе си съм склонна да вярвам, че добродетелният е мистър Дарси, а ти преценявай за себе си.
Мина време, докато Джейн набере сили да се усмихне.
— Дълбоко съм потресена — възкликна тя. — Възможно ли е Уикъм да е толкова лош? Невероятно! Бедният мистър Дарси! О, Лизи, представяш ли си какво е изживял? Какво разочарование! На всичко отгоре и твоето презрение! И принудата да разкрие всичко онова за сестра си! Ужасна история. Сигурно и ти чувствуваш същото като мен.
— О, не! И съжалението, и съчувствието ми избледняха, като те виждам толкова разстроена. Ти тъй всецяло ще му отдадеш справедливото оправдание, че аз с всеки миг се усещам по-спокойна и по-безразлична. Щедростта ти ме прави скъперница и ако продължиш да го окайваш, сърцето ми ще олекне като перце.
— Бедният Уикъм; лицето му излъчва доброта! Държи се толкова сърдечно и дружелюбно.
— Има нещо сбъркано във възпитанието на тези двама души. Единият е взел всичката доброта, а другият — само доброто изражение.
— За разлика от теб никога не съм смятала, че мистър Дарси е напълно лишен от добро изражение.
— А пък аз се мислех за много умна, че го ненавиждам без причина. Подобна неприязън е като шпора за ума, дава простор на остроумието. Можеш да пускаш хапливи остроти и да си несправедлив; ала не е възможно само да се присмиваш на един мъж и да не се препънеш в собственото си остроумие.
— Кажи ми, Лизи, първия път, когато прочете писмото, не виждаше ли нещата другояче?
— Разбира се. Много се притесних. Притесних се и се усетих дълбоко нещастна. А нямаше с кого да споделя, нямаше я Джейн, за да ме увери, че не съм била чак толкова слаба, суетна и глупава, колкото си знаех, че съм била! О, как ми липсваше!
— Яд ме е, че тъй разпалено си обвинявала мистър Дарси заради Уикъм, защото сега виждам — той не го е заслужил.
— Разбира се. Незаслужено обидните ми думи са естествена последица от предразсъдъците, които сама подхранвах. Има нещо, за което желая да ме посъветваш. Как мислиш — трябва ли, или не бива да разкрия пред нашите познати същността на Уикъм?
Джейн помълча, а сетне отвърна:
— Не е нужно да го излагаш. Ти как смяташ?
— Същото. Мистър Дарси не ме е упълномощил да разгласявам думите му. Обратното — моли ме всичко относно сестра му да запазя в тайна; а като премълча това, как ще ги убедя да оправдаят другите му постъпки? Всеобщата неприязън към мистър Дарси е дълбоко вкоренена — кой ще склони да го види в по-добра светлина? Не е по силите ми. Уикъм заминава; на всички ще им е безразлично какъв е в същност. По-късно може и да разберат, тогава ние ще им се присмиваме, че късно научават. Засега ще мълча.
— Права си. Публичното разобличение може завинаги да го погуби. Възможно е сега да се разкайва за миналите си деяния, да иска да се поправи. Не бива да го довеждаме до отчаяние.
След този разговор бурните мисли на Елизабет се поуспокоиха. Споделила бе две от тайните, тежали й близо петнадесет дни, и знаеше, че Джейн е готова с охота да я изслуша всеки път, когато пожелае. Но още нещо витаеше скрито, нещо, което благоразумието я възпираше да каже. Не смееше да разкрие останалата половина от писмото на мистър Дарси, нито да обясни на сестра си колко искрено я ценеше приятелят му. Това никой не биваше да узнава; разбираше, че само едно обяснение между двамата ще й позволи да отхвърли скритото бреме. „А тогава, мислеше си тя, ако невероятното събитие изобщо се случи, ще мога да й кажа само онова, което Бингли ще изрече сам, и то далеч по убедително. Ще имам право да разкрия тайната едва тогава, когато вече няма да е тайна!“
Сега, когато си бе у дома, имаше време да наблюдава сестра си. Джейн не беше щастлива. Все още хранеше нежно чувство към Бингли. Той бе първата й истинска любов и отношението й към него бе пламенно, а възрастта и характерът й го правеха по-дълбоко, отколкото е първата любов; тя така ревностно пазеше спомена си за него, толкова го предпочиташе пред всеки друг мъж, че благоразумието и желанието да не тревожи близките си я караха да се крие, а това можеше да навреди на здравето и на вътрешното й равновесие.