— Е, Лизи — обърна се към нея един ден мисис Бенит, — какво ще кажеш за тази тъжна история на Джейн? Мен ако питаш, аз вече мълча. Заявих го и на сестра си Филипс завчера. Доколкото разбирам, Джейн изобщо не го е видяла в Лондон. Какъв недостоен човек — вече си мисля, че едва ли ще може да го вземе. Май нямало да дойде в Недърфийлд това лято, разпитала съм всички, които знаят нещо.
— Не вярвам изобщо да се върне в Недърфийлд.
— На добър му час! Никому не е притрябвал. Макар че се подигра с дъщеря ми; и ако бях на нейно място, нямаше да му го простя. Единствената ми утеха ще е Джейн да умре от любовна мъка и той тогава да съжали за постъпката си.
Елизабет обаче не бе в състояние да се утеши с подобна надежда, затова замълча.
— Значи, Лизи — продължи след малко майка й, — Колинсови си живеят нашироко, така ли? Да, да, дано не е за кратко. Ами какви храни поднасят? Шарлот е отлична стопанка. Ако е като майка си, сигурно и спестява. Не вярвам да е разточителна в домакинството, а?
— Не, никак.
— Добре си правят сметките, не се и съмнявам. Да, да. За тях знам, че не харчат повече, отколкото получават. Без пари няма да останат. Е, и какво — каква ще им е ползата? И все за Лонгборн приказват, че ще го вземат след смъртта на баща ти. Смятат си го за техен, все едно кога ще го пипнат.
— По този въпрос пред мен не са отваряли и дума.
— Е, сигурно. Такова нещо няма да направят. Но останат ли двамата, за това си приказват. Щом не ги е срам да заграбят имот, на който нямат законно право, толкова по-добре. Аз на тяхно място ще умра от срам да получа имение по реда на наследяването.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Първата седмица от връщането измина неусетно. Започна втората. В края й полкът се изтегляше от Меритън и местните девойки линееха. Безнадеждност тегнеше над всички. Единствено по-големите сестри у Бенитови все още можеха да се хранят, да пият, да спят и да водят нормален живот. Лидия и Кити, чието отчаяние бе неописуемо, неспирно ги укоряваха и не можеха да си обяснят как е възможно собствените им сестри да са толкова коравосърдечни.
— Боже! Какво ще стане с нас сега? Какво да правим! — възклицаваха те горчиво. — Как може да си толкова усмихната, Лизи?
Любещата майка споделяше скръбта им, припомняше си какво бе изживяла самата тя преди двадесет и пет години.
— Ако искате, вярвайте — повтаряше, — два дни и две нощи плаках, когато се изтегли полкът на полковник Милър. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне.
— Сигурна съм, че моето ще се пръсне — охкаше Лидия.
— Да можехме да отидем, в Брайтън… — въздишаше мисис Бенит.
— О, да! Да можехме да идем в Брайтън! Но татко не ще и да чуе.
— Малко морски бани ще са ми тъй полезни…
— Леля Филипс смята, че и за мен ще са полезни — додаваше Кити.
Подобни жалби отекваха неспирно в Лонгборн. Елизабет се стараеше да ги слуша с насмешка, но чувството за срам вземаше връх. Наново осъзнаваше колко справедливи са обвиненията на мистър Дарси и бе готова да го оправдае, че се е наложил на своя приятел.
Ала мрачното бъдеще на Лидия скоро се проясни; получи покана от мисис Форстър, съпругата на командира на полка, да я придружи в Брайтън. Тази незаменима приятелка бе жена млада, омъжена неотдавна. Сходни по весел нрав и жизнерадост, те се бяха харесали и от трите месеца, откакто се познаваха два бяха прекарали в неразделна близост.
Възторгът на Лидия след тази вест, любовта й към мисис Форстър, радостта на мисис Бенит и отчаянието на Кити — всичко това не подлежи на описание. Напълно безразлична към страданието на сестра си Лидия се носеше из дома, обзета от неукротимо въодушевление, непрестанно искаше да се радват с нея, кискаше се и приказваше по-неудържимо от всякога, а злощастната Кити седеше в гостната и унило окайваше участта си.
— Не ми е ясно защо мисис Форстър да не покани и мен, щом кани Лидия — пъшкаше тя, — макар да не съм й чак такава приятелка. И аз като нея имам право да ме поканят, дори и повече, защото съм с две години по-голяма.
Напразно Елизабет се опитваше да я вразуми, а Джейн — да я успокои. Що се отнася до Елизабет, за нея тази покана не само не извикваше същото радостно вълнение като у майка й и Лидия — тя я смяташе направо пагубна за всяка останка от здрав разум у Лидия и макар да съзнаваше, че разберат ли, ще я намразят, принуди се скритом да посъветва баща си да я спре. Описа му непристойното досегашно поведение на Лидия, злините, които може да причини приятелството й с жена като мисис Форстър, и вероятността да се прояви още по-безсрамно с тази другарка в Брайтън, където изкушенията ще са още по-многобройни, отколкото са у дома. Той я изслуша внимателно, а сетне каза: