— Лидия няма да миряса, докато не се посрами на някое обществено място, а къде другаде ще го стори по-евтино и по-скрито от близките си, отколкото там?
— О, ако знаеш какви беди ще се струпат върху всички нас, когато се разчуят несдържаните й, срамни прояви! — възкликна Елизабет. — В същност те вече се струпаха. Ако ги знаеш, нямаше да разсъждаваш така.
— Вече се струпаха? — повтори мистър Бенит. — Как, нима е отпъдила някой твой обожател? Бедничката Лизи! Не се отчайвай. Такива превзети господа не заслужават да скърбиш за тях. Хайде, изброй имената на тия жалки мъже, които са се възмутили от нашата лекомислена Лидия.
— Не ме разбра. Нищо подобно не ме е огорчило. Аз ти говоря не за определени, а за по-общи беди. Нашето достойнство, доброто ни име в обществото, това ще пострада от неудържимото непостоянство, от тази самоувереност и липсата на задръжки у Лидия. Не ми се сърди — ще говоря направо. Ако ти, мили татко, не се постараеш да смириш неукротимия й дух и ако не я накараш да проумее, че цял живот не може да се тича по мъже, тя скоро ще е непоправима. Навиците й ще се утвърдят и на шестнайсет години ще се превърне в такава любовчийка, че ще направи всички ни за смях. И то любовчийка от най-долните и най-злокачествените; защото единствените й достойнства ще са нейната младост и хубавката й външност; толкова е невежа и празноглава, че не ще може да се предпази от всеобщото презрение, което ще й навлече тази ненаситна жажда да се хареса на всяка цена. Същото грози и Кити. Тя тича по петите на Лидия. Суетна, невежа, мързелива и без задръжки! О! Мили татко, възможно ли е тях да ги порицават и презират навсякъде, където се покажат, а този срам да не падне и върху мен?
Мистър Бенит видя, че е разтревожена, и като взе нежно ръката й, отговори така:
— Не се тревожи, мила моя. Всеки, който е опознал теб и Джейн, ви уважава и цени; нищо няма да загубите само защото имате две — в същност не две, а три много глупави сестри. Бял ден няма да видим в Лонгборн, ако Лидия не замине за Брайтън. Нека върви. Полковник Форстър е улегнал човек, няма да я остави да върши глупости; а пък тя, слава богу, е твърде бедна, за да стане прицел или жертва на когото и да било. В Брайтън ще бъде по-малко интересна дори отколкото е тук. Офицерите ще намерят там по-интересни жени. Затова, да се надяваме, че ще й натрият носа. Тъй или инак, ако пък прекали, ще има за какво да я затворим в къщи веднъж за винаги.
Елизабет разбра, че трябва да се задоволи с този отговор, но излезе разочарована и притеснена. Ала не обичаше да подхранва тревогите си. Съзнаваше, че е сторила каквото трябва, а да се вайка над неизбежното зло или да го раздува в мислите си, не й бе присъщо.
Ако Лидия и майка й знаеха за какво е разговаряла с баща си, възмущението им щеше да е неописуемо. Във фантазията на Лидия отиването в Брайтън се покриваше с всички представи за земно блаженство. Въображението й рисуваше улиците на този весел морски курорт претъпкани с военни. Виждаше се предмет на внимание за десетки, стотици непознати офицери. Представяше си блясъка на военния лагер; палатките се редяха една до друга в красиви изпънати нишки, наоколо им гъмжеше от млади веселяци и искреше от червени униформи; а като венец на всичко, виждаше се разположена в една палатка, унесена в свенлив флирт едновременно най-малко с шестима.
Какво ли щеше да изживее, ако знаеше, че сестра й се гласи да й отнеме тези бленувани наслади? Единствено майка й можеше да разбере и да съчувствува, майка й, която бе изживяла нещата по същия начин. Заминаването на Лидия за Брайтън бе нейната скромна утеха за удара, нанесен й от отказа на мистър Бенит всички да потеглят към Брайтън.
Но те не подозираха нищо и вълненията им не стихнаха до деня на заминаването.
Сега Елизабет щеше да се срещне с мистър Уикъм за последен път. Откакто се върна, го виждаше често и вече не се вълнуваше, а от вълненията на предишната им близост нямаше и следа. Дори в онова очарование, което отначало я запленяваше, сега виждаше все същата преструвка, отвратителна и отблъскваща. Отношението му към нея я дразнеше още по-силно, защото си личеше, че търси да поднови нежното внимание, с което бяха започнали познанството — а след всичко случило се оттогава, това я влудяваше. Презря го, когато откри, че отново е станала прицел на празното му и лекомислено внимание и колкото да искаше да скрие презрението, възмутена бе от непоколебимата му увереност, че все едно откога и защо е спрял да я ухажва, тя ще се поласкае и ще се поддаде отново в мига, в който той склони да я забележи.