В последния ден от престоя на полка в Меритън той и неколцина офицери вечеряха в Лонгборн, а нежеланието на Елизабет да се разделят като добри приятели бе толкова голямо, щото, когато я запита как е прекарала в Хънсфорд, каза му, че полковник Фицуилям и мистър Дарси са гостували три седмици в Розингс и го запита дали познава полковника.
Той се изненада, стана му неприятно, уплаши се, но след миг се овладя и усмихнато отвърна, че на времето го срещал често, после, като отбеляза, че го намира за изискан джентълмен, запита я дали го е харесала. Тя отвърна възторжено. С привидно безразличие след малко той запита:
— Колко казахте, че останал в Розингс?
— Близо три седмици.
— А често ли се виждахте?
— Да, почти всеки ден.
— Той се държи по-различно от братовчед си.
— Да, много по-различно. Но според мен мистър Дарси печели при по-близко познанство.
— Тъй ли! — възкликна Уикъм и тя видя, че е стреснат. — А смея ли да попитам… — Той навреме се спря и по-весело продължи: — По-приветлив ли е? Съумял ли е да стане по-учтив от преди? Защото не вярвам — довери той тихо и загрижено, — наистина не ми се вярва да е спечелил откъм добродетели.
— О, не! — отвърна Елизабет. — По отношение на добродетелите той си е такъв, какъвто винаги е бил.
Като каза това, в очите на Уикъм пролича, че не знае да се зарадва ли на думите й, или да ги приеме като ирония. Но изражението й го накара да я изслуша притеснено и напрегнато, когато тя изричаше:
— Като казвам, че печели при по-близко познанство, нямам пред вид, че интелектът или обноските му са в процес на усъвършенствуване, а просто, че като го опознава, човек по-добре го разбира.
Уикъм се изчерви и видимо се разтревожи, помълча малко, накрая надви смущението, обърна се към нея и мило заяви:
— Вие, която най-добре знаете чувствата ми към мистър Дарси, навярно не се и съмнявате, че искрено би трябвало да се радвам, ако проявява достатъчно разум поне външно да се държи както трябва. Гордостта му в това отношение може да е от полза, ако не за него, то за мнозина други, защото ще го възпре да постъпва така отвратително, както постъпи с мен. Но аз се боя, че тази въздържаност, за която намекнахте, се проявява единствено пред леля му — той особено много държи на доброто й мнение и преценка. Страхът от нея, зная това, винаги го е смирявал, когато са заедно; а до голяма степен му влияе и желанието да ускори брака си с мис де Бърг, която той много харесва.
Елизабет се усмихна и само кимна. Забелязваше, че му се ще отново да подхване старата тема за жалбите си, но нямаше желание да го поощрява. До края на вечерта той продължи да се преструва на весел, ала остави Елизабет на мира; накрая двамата се разделиха много учтиво, и двамата обхванати вероятно от желание никога вече да не се видят.
Когато гостите станаха, Лидия тръгна с мисис Форстър за Меритън, откъдето рано на другата сутрин щяха да отпътуват. Раздялата с близките й бе по-скоро шумна, отколкото сърдечна. Единствена Кити заплака, но сълзите й бяха сълзи на яд и завист. Мисис Бенит я обсипа с благопожелания и я посъветва да се забавлява при всяка възможност, съвет, който без съмнение щеше да бъде изпълнен; и сред шумния и весел брътвеж Лидия изобщо не чу тихите прощални думи на сестрите си.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
Ако представата й за брака бе изградена на впечатления от собственото й семейство, Елизабет щеше да има твърде нерадостно схващане за семейното щастие и домашния уют. Баща й, запленен от свежестта и красотата, както и от оная жизнерадост, излъчвана от хубостта и младостта, си беше взел жена, чиято глупост и тесногръдие още в първите дни на брака бяха разрушили всяко истинско чувство към нея. Уважението, възхищението и доверието бяха изчезнали завинаги, всичките му надежди за семейно щастие се бяха сринали. Ала мистър Бенит не бе от хората, които търсят утеха за разочарования, нанесени от собственото им неблагоразумие, в познатите удоволствия, даряващи на несретниците забрава за безразсъдството или за техните пороци. Той обичаше природата и книгите, тази любов му носеше радост. От жена си не искаше нищо, само понякога се развличаше с невежеството и глупостта й. Вярно, не такова щастие очаква съпругът от своята жена, но като няма други забавления, истинският философ е доволен от онова, което му е подръка.
Истината е, че Елизабет никога не бе затваряла очи за непристойните съпружески обноски на баща си. Те всякога й причиняваха болка, но тъй като уважаваше достойнствата му и понеже бе благодарна за любовта му към нея самата, опитваше се бързо да забрави това, което вижда, и да не забелязва как той неспирно нарушава съпружеския дълг и благоприличието и непрестанно излага жена си на присмеха на собствените й деца. Ала сега за първи път така болезнено осъзнаваше колко страдат децата на такъв злощастен брак, за пръв път чувствуваше до какви злини водят неоползотворените му качества, качества, които, ако бе насочил както трябва, може би нямаше да променят жена му, но щяха да му спечелят уважението на децата.