Времето на очакване се удвои. Имаше цели четири седмици, докато чичо й и леля й пристигнат. Но и те отлетяха и мистър и мисис Гарднър с четирите си деца най-сетне се появиха в Лонгборн. Децата, две момиченца по на осем и шест и две по-малки момченца, щяха да останат при Джейн, всеобщата любимка; с благоразумието и милия си нрав тя щеше да ги надзирава, да ги учи, да играе с тях, да ги обича като майка.
Гарднърови преспаха в Лонгборн и на другата сутрин потеглиха заедно с Елизабет в търсене на новости и забавления. Едно беше сигурно — подхождаха си за спътници; това съзвучие включваше добро здраве и лек характер, за да преодоляват несгодите; весело предразположение, за да се наслаждават на всяко удоволствие; както и взаимна обич и интелигентност — да ги предпазват от разочарованията на странствуването.
Тази книга няма за цел да описва подробно Дарбишър, нито забележителностите, през които щеше да ги преведе пътят им; Оксфорд, Бленим, Уорик, Кенилуърт, Бърмингъм и пр. са и без туй достатъчно известни. Нас ни интересува само една малка част от Дарбишър. Към градчето Ламтън, където мисис Гарднър бе живяла и където, както наскоро бе разбрала, все още имала стари познати — нататък потеглиха, след като разгледаха околните забележителности; а Елизабет научи от леля си, че на пет мили от Ламтън се намирал Пембърли. Не бил точно на пътя им, но отклонението било две-три мили. Предишната вечер, докато разискваха откъде да минат, мисис Гарднър пожела отново да посети имението. Мистър Гарднър нямаше нищо против; попитаха Елизабет.
— Ти, мила моя, сигурно ще искаш да видиш мястото, за което толкова си слушала, нали? — каза леля й. — С имението освен това са свързани някои твои познати. Уикъм е прекарал там цялата си младост.
Елизабет се смути. Знаеше, че мястото й не е в Пембърли, и заяви, че уж нямала желание да ходи дотам. Измисли, че тези господарски имения й били омръзнали; че след като била разгледала не едно и не две, наситила се на скъпи килими и сатенени завеси.
Мисис Гарднър й се присмя.
— Да беше само някоя красива къща, богатски мебелирана, и мене нямаше да ме интересува — възкликна тя. — Но най-хубавото там е паркът. Най-прелестните гори в страната са в Пембърли.
Елизабет замълча, ала не се успокои. Представи си, че докато разглеждат Пембърли, могат да се натъкнат на самия мистър Дарси. Какъв ужас! Самата мисъл я накара да се изчерви; затова сметна, че по-лесно ще й е да признае истината на леля си, отколкото да рискува. Но как да я каже? Накрая реши да прибегне към това в най-краен случай — ако, като поразпита, разбере, че собствениците са в имението.
Затова вечерта, щом се прибра в стаята си, запита камериерката дали Пембърли е чак толкова хубав, как се нарича собственикът и със свито сърце поиска да узнае там ли е той сега. Отрицателният отговор на последния въпрос й прозвуча като песен и понеже се успокои, обзе я дълбоко любопитство да види къщата с очите си; а на другата сутрин, когато отново заговориха за това и пак я запитаха иска ли да отидат, отговори спокойно и с привидно безразличие, че в същност нямала нищо против.
И тъй поеха по пътя към Пембърли.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Елизабет нетърпеливо очакваше да зърне горите на Пембърли и накрая, когато минаха край къщичката на вратаря, усети колко е развълнувана.
Паркът беше огромен, местността — хълмиста. Влязоха откъм най-ниската част, през хубава огромна гора.
Бурните мисли й пречеха да разговаря, но тя забелязваше и се възхищаваше от всяка красива местност и хубав изглед. Изкачваха се около половин миля и изведнъж се озоваха на възвишение; там свършваше гората, а на отвъдната страна на една долина, през която пътят правеше внезапен завой, пред погледа им се откри сградата на Пембърли. Беше голямо, красиво, каменно здание, добре разположено върху леко наклонен терен, а отзад се очертаваха хребетите на високи, гористи хълмове; пред къщата течеше буйна рекичка. Бреговете й бяха оставени такива, каквито природата ги бе създала, човешката ръка не ги бе лишила от естествената им прелест. Елизабет се изпълни с възторг. За пръв път виждаше място, в което природата бе хвърляла с пълни шепи и в което естествената красота не бе загрозена от модната безвкусна намеса на човека. Всички изразиха нескритото си възхищение; и в този миг тя разбра, че да си господарка на Пембърли, наистина е нещо!
Спуснаха се по склона, пресякоха моста и спряха пред вратата и докато разглеждаха фасадата, изведнъж отново я връхлетя страхът да не се срещне със собственика. Ужаси я мисълта, че камериерката е сгрешила. Пожелаха да разгледат дома и ги въведоха в голямото преддверие; докато очакваха икономката, Елизабет имаше време да се удивлява, че се е озовала тук.