Икономката дойде: достолепна, възрастна жена, много по-непринудена и далеч по-учтива, отколкото Елизабет очакваше. Последваха я в голямата трапезария. Беше просторна, пропорционална стая, с красиви мебели. Елизабет я разгледа набързо и пристъпи към прозореца, за да се наслади на изгледа. Увенчаният с гора хълм, от който се бяха спуснали насам, отдалеч бе много красив. Цялата местност беше хубава и тя обходи с поглед всичко: реката, дърветата по бреговете й, кривулиците на долината — всичко наслади погледа й. От прозорците на другите стаи, през които минаваха, изгледът се менеше, ала отвсякъде се виждаше по нещо ново и все тъй хубаво. Стаите бяха с високи тавани, красиво подредени, а мебелировката — подходяща за богатството на господаря и Елизабет, възхитена от добрия му вкус, забеляза, че нямаше нищо пищно, нито прекалено изискано, по-малко блясък и повече истинска елегантност, отколкото в Розингс.
„На всичко това, каза си, можех да бъда господарка! Тия стаи можеха да са мои! Вместо да ги разглеждам като посетителка, можех да им се наслаждавам като собственица и да посрещна тук чичо и леля… Но не, съвзе се тя, това не би могло да стане, чичо и леля щяха да са далеч от мен, щяха да ми забранят да ги каня.“
И това навременно припомняне й помогна да надвие чувството на съжаление.
Копнееше да запита икономката дали наистина собственикът отсъствува, но не набра смелост. Накрая обаче въпроса зададе чичо й и тя се извърна стреснато, когато мисис Ренълдс потвърди, че го няма, но додаде:
— Очакваме го утре, с група приятели.
Как се зарадва Елизабет, че случайно не се бяха забавили с един ден!
Леля й я повика до някаква картина. Като приближи, тя видя, окачен сред други миниатюри над полицата на камината, портретът на мистър Уикъм. Леля и запита усмихнато дали й харесва. Икономката пристъпи нататък и обясни, че това бил синът на управителя при покойния й господар, който му дал образование.
— Сега е във войската — каза тя, — но за съжаление води безпътен живот.
Мисис Гарднър усмихнато погледна племенницата си, ала Елизабет не намери сили да й отвърне.
— А това тук — мисис Ренълдс посочи към друга миниатюра, — това е господарят — приликата е голяма. Рисуван е по същото време с другия — преди осем години.
— Много съм слушала за симпатичния ви господар — обади се мисис Гарднър, загледана в портрета. — Има красиво лице. Но в същност ти, Лизи, ще кажеш прилича ли му, или не.
Като чу това, мисис Ренълдс погледна Елизабет с уважение.
— Нима младата дама се познава с мистър Дарси?
Елизабет поруменя и отвърна:
— Бегло.
— И не намирате ли, че наистина е много хубав?
— Да, много е хубав.
— Не зная по-хубав от него, но горе в галерията ще видите друг портрет, по-хубав и по-голям. Тази бе любимата стая на покойния господар, а миниатюрите си стоят така, както бяха на времето. Много обичаше да ги гледа.
Елизабет разбра защо сред тях е и образът на мистър Уикъм.
Мисис Ренълдс посочи към една рисунка на мис Дарси като осемгодишна.
— А мие Дарси и тя ли е хубава като брат си? — запита мистър Гарднър.
— О, да — прелестна млада дама; а колко е образована! По цял ден свири и пее. В съседната стая има ново пиано, докараха го току-що — подарък от господаря; утре и тя ще дойде с него.
Мистър Гарднър, човек приветлив и ведър, я предразполагаше към разговор с въпроси и възклицания; а мисис Ренълдс, от гордост или от привързаност, с видимо удоволствие разказваше за своя господар и за сестра му.
— Дълго ли престоява господарят ви в Пембърли?
— Не толкова, колкото би ми се искало, сър, но зная, че е готов да прекарва поне половината година тук; а мис Дарси е тука през цялото лято.
„Освен когато е в Рамсгейт“, помисли си Елизабет.
— Ако господарят ви се ожени, ще го виждате повече.
— Да, сър, но кога ли ще стане това? Не зная жена, достойна за него.
Мистър и мисис Гарднър се усмихнаха. А Елизабет, без да ще, каза:
— Голяма похвала е за него, че тъкмо вие мислите така.
— Казвам само истината и онова, което би казал всеки, който го познава — отвърна икономката. Елизабет си помисли, че преувеличава и с нарастващо удивление я чу да допълва: — Не ми е казал пряка дума, а го зная от четиригодишен.
От всичко чуто досега, това бе най-невероятната възхвала и съвсем обратна на собствените й представи. Самата тя беше дълбоко убедена, че не е добродушен. Любопитството й се изостри; щеше н се да научи повече и с благодарност чу чичо й да заявява: