— Малцина са онези, за които могат да се изрекат толкова ласкави думи. Щастлива сте, че имате такъв господар.
— Да, сър, напълно го осъзнавам. Света да бях обиколила, по-добър надали щях да намеря. Забелязала съм, че добродушното дете става добродушен човек; а той беше най-милото, най-щедрото момченце на света.
Елизабет я гледаше с невярващи очи. „Възможно ли е мистър Дарси да е наистина такъв?“ — запита се тя.
— Баща му е бил великолепен човек — обади се мисис Гарднър.
— Да, госпожо, такъв беше и синът му ще прилича на него — също тъй милосърден е към бедните.
Елизабет слушаше, дивеше се, съмняваше се и бе ненаситна за повече. Мисис Ренълдс я интересуваше единствено за това. Тя им обясняваше сюжета на картините, големината на стаите, стойността на мебелите, но напразно. Мистър Гарднър, развеселен от тази прекомерна проява на семейни предразсъдъци, на която отдаваше несдържаните възхвали към господаря, отново върна разговора към него, а тя, докато ги водеше към горния етаж, усърдно се впусна да изброява многобройните му достойнства.
— Няма по-добър земевладелец и по-добър стопанин от него. Не е като тия буйни днешни младежи, които само за себе си мислят. Всички арендатори и всички прислужници го обичат. Някои хора го намират горд, но аз самата не съм забелязала подобно нещо. Според мен то е само защото не бърбори, каквото му дойде, като другите млади мъже.
„В каква дружелюбна светлина го представят думите й“ — каза си Елизабет.
— Това похвално описание не съвпада много с поведението му към нашия нещастен приятел, нали? — прошепна леля й.
— А може и ние да сме били заблудени.
— Не ми се вярва; източникът ни беше достоверен.
От обширното преддверие на горния етаж влязоха в красива всекидневна, наскоро обзаведена с по-елегантни и по-леки мебели; научиха, че стаята е току-що завършена и е пренаредена нарочно за мис Дарси, която при последния си престой в Пембърли много обичала да стои в нея.
— Той наистина е добър брат — обади се Елизабет и пристъпи към един прозорец.
Мисис Ренълдс си представяше радостта на мис Дарси, когато щяла да влезе в стаята.
— Такъв е. Може ли с нещо да зарадва сестра си, изпълнява го начаса. Готов е всичко да направи за нея.
Оставаше им да разгледат само картинната галерия и две-три от господарските спални. В галерията имаше много хубави картини, ала Елизабет не разбираше кой знае колко от изобразително изкуство и тъй като долу вече бе видяла няколко пастела от мис Дарси, сега пак с удоволствие се спря пред нейните рисунки, защото сюжетите им й се струваха по-интересни, а и по разбираеми.
Имаше и много семейни портрети, но те не бяха интересни за външния посетител. Елизабет тръгна да търси единствения образ, чиито черти познаваше. Най-сетне го откри и намери, че приликата с живия мистър Дарси бе поразителна, а усмивката, изписана на лицето, бе същата като оная, с която го бе улавяла да я гледа понякога. Постоя пред картината дълбоко замислена и пак се върна при нея, преди да напуснат галерията. Мисис Ренълдс ги уведоми, че е рисувана приживе на баща му.
В този момент Елизабет изпитваше към оригинала много по-мили чувства, отколкото през цялото им познанство. Възхвалата на мисис Ренълдс не бе за пренебрегване. Та има ли по-убедителна препоръка от възторжените думи на един проницателен прислужник? Тя си представи колко много човешки съдби и щастие държеше в ръцете си той като брат, като земевладелец и като господар! Колко много радости и колко несгоди имаше власт да създава! Колко добрини и колко злини бе в състояние да извърши! Всичко, разказано от икономката, говореше за вътрешни достойнства и както стоеше пред платното с неговия образ, който я гледаше втренчено, тя си помисли за любовта му с чувство на много по-дълбока благодарност, припомни си вълнението и му прости злополучния начин, по който се бе изповядал.
Като разгледаха всичко, предназначено за посетители, пак слязоха долу, сбогуваха се с икономката и тръгнаха с градинаря, който ги чакаше пред входа.
Докато прекосяваха моравата към реката, Елизабет се обърна да погледне пак; чичо й и леля й и те се спряха, и докато чичо й гадаеше кога е построена сградата, собственикът изникна внезапно откъм алеята, която отвеждаше към конюшните.
Озоваха се на двайсет крачки един от друг, а той се появи тъй неочаквано, че й бе невъзможно да се скрие. Погледите им се срещнаха и по лицата и на двамата плъзна гъста червенина. Той се закова, сразен от изненада, но бързо се съвзе, пристъпи към тях и заговори Елизабет, ако не хладнокръвно, то много учтиво.