Мисис Гарднър стоеше настрана, Елизабет мълчеше. Дарси я помоли да го представи на своите приятели. Подобна учтивост не беше очаквала и едва сдържа усмивката си при мисълта, че сега сам търси познанството на същите онези, които от гордост бе охулил, когато й бе поискал ръката. „Как ли ще се изненада, каза си тя, като разбере кои са! Мисли ги за хора от висшето общество.“
Представи му ги, а като обясняваше роднинските им връзки, погледна го крадешком; нямаше да се изненада, ако го бе видяла да се отвръща от такива недостойни личности. Че родството им го изненада, бе очевидно, но той се овладя и вместо да ги остави, тръгна с тях и подхвана разговор с мистър Гарднър. Елизабет се зарадва, обзе я тържество. Драго й бе да му покаже, че има и роднини, от които не трябваше да се срамува. Вслушваше се внимателно в разговора им и се радваше на всеки израз, на всяко изречение, с което чичо й разкриваше интелигентност, вкус, добри обноски.
Заговориха за риболов и тя чу как мистър Дарси учтиво го кани да идва, когато пожелае, докато е в околността, предложи му и рибарски принадлежности и му показа онази част на реката, където имало най-много риба. Мисис Гарднър я погледна удивено. Елизабет замълча, но беше доволна; всичко дотук бе комплимент за нея самата. Но беше безкрайно учудена; питаше се: „Защо е тъй променен? Възможно ли е за мен, възможно ли е заради мен да е толкова разнежен? Нима упреците ми в Хънсфорд са го променили? Невъзможно е все още да ме обича.“
Повървяха така — двете дами отпред, а господата зад тях, после се спуснаха до реката да разгледат някакво водно растение, а като се изкачиха и поеха отново, промениха местата си. Мисис Гарднър, изморена от дългата разходка, пожела да се опре на ръката на съпруга си. Мистър Дарси зае мястото до племенницата й. Помълчаха, после Елизабет заговори. Искаше да му обясни как, преди да дойдат, се е уверила, че него го няма, и колко неочаквано за нея се е появил, „защото вашата икономка ви очакваше едва утре; а като тръгнахме от Бейкуел, разбрахме, че ще дойдете по-късно“. Той обясни, че неотложна работа с управителя на имението го е накарала да избърза пред групата, с която пътувал насам.
— Те идват утре — продължи той, — а сред тях има и ваши познати — мистър Бингли и сестрите му.
Елизабет кимна. Мислите й се върнаха към оня момент, в който за последен път бяха споменали за мистър Бингли; забеляза по изражението му, че и той мисли за същото.
— В групата има още една личност — продължи той след кратко мълчание, — която особено много желае да се запознае с вас. Ще ми позволите ли, или искам от вас твърде много, да ви представя на сестра си, докато сте в Ламбтън?
Молбата му я изненада и тъй я смути, че не разбра какво му отговаря. Желанието на мис Дарси да се запознае с нея можеше да се дължи единствено на брат й, а това й стигаше; зарадва се, че гневът не го е настроил срещу й.
Продължиха да крачат мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Елизабет беше объркана, но бе поласкана и доволна. Желанието му да й представи сестра си бе най-голямата похвала за нея. Скоро изпревариха другите, а като стигнаха до каретата, мистър и мисис Гарднър бяха далече зад тях.
Тогава той й предложи да влязат в дома, но тя обясни, че не е изморена, затова останаха на моравата. В момент като този можеше да се каже много, мълчанието тежеше. Искаше й се да заговори, но сякаш всяка дума криеше опасност. Накрая заприказваха за пътешествието, подробно обсъдиха Матлок и Доувдейл. Но и времето, и леля й вървяха бавно, та и търпението, и хрумванията й се изчерпаха. Когато мистър и мисис Гарднър най-сетне дойдоха, Дарси ги покани да влязат и да закусят; отказаха и се сбогуваха учтиво. Мистър Дарси помогна на дамите да се качат в каретата, потеглиха и Елизабет го видя, бавно да се запътва към дома.
Близките й започнаха да споделят впечатленията си; и за двамата запознанството бе надминало очакванията им.
— Има съвършени обноски, много учтив е и много скромен — заяви чичо й.
— Истина е, че излъчва надменност — отвърна леля й, — но това идва по-скоро от изражението и не отблъсква. Сега съм съгласна с икономката — макар някои да го намират горд, аз самата не забелязах подобно нещо.
— Изненада ме отношението му към нас. Беше повече от учтив; беше искрено внимателен; такова внимание е необяснимо. Та те едва се познават с Елизабет.
— Вярно, Лизи — каза леля й, — не е толкова хубав като Уикъм; по-скоро не е тъй лъчезарен като Уикъм, защото иначе е с много правилни черти. Кое те накара да кажеш, че бил неприятен?
Елизабет отговори уклончиво; обясни, че в Кент й се бил сторил по-симпатичен, отколкото преди, а любезен, както тази сутрин, го виждала за първи път.