— Вероятно е човек на настроенията — реши чичо й. — То е обичайно за знатните; затова по-добре да забравя поканата за риболова, защото утре може да съжали и да ме изпъди оттам.
Елизабет разбра, че изобщо не са прозрели какъв е, но замълча.
— Такъв, какъвто го видях — продължи мистър Гарднър, — чудно ми е, че може да постъпи безжалостно към когото и да е, особено пък към бедния Уикъм. Не изглежда лош. Напротив, когато заговори, край устата му се появява приятно изражение. Освен това излъчва достойнство, което ме кара да мисля, че е с добро сърце. А тази мила жена, като ни развеждаше из къщата, как го похвали! Едва се сдържах да не се засмея. Очевидно е щедър господар, а това за един прислужник замества всички други добродетели.
Елизабет се принуди да го оневини в отношението му към Уикъм; даде им да разберат, че според роднините му в Кент постъпките му могат да се изтълкуват съвсем различно; и че той самият никак не бил толкова лош, нито пък Уикъм — чак толкова приятен, колкото са си мислели в Хъртфордшър. За потвърждение описа подробно материалните им взаимоотношения, но не разкри източника на сведенията, а само им обясни, че е напълно достоверен.
Мисис Гарднър се изненада и се разтревожи, но вече приближаваха мястото на младежките й преживявания и всичко друго отстъпи пред милите спомени; тя така се вдаде да посочва на съпруга си познатите й околности, че забрави и Дарси, и Уикъм. И макар сутринта да се бе усещала смазана от умора, щом се навечеряха, тръгна да издирва старите приятели и прекара цялата вечер в насладата от разговори, подновени след многогодишно прекъсване.
Събитията на деня бяха толкова замайващи, че Елизабет не обърна внимание на новите познати; единственото, за което можеше да мисли, и то с удоволствие, бе вниманието на мистър Дарси и най-вече желанието му да я запознае със сестра си.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Елизабет си бе наумила, че мистър Дарси ще доведе Джорджиана на другия ден след като пристигне в Пембърли, и съответно реши цялата сутрин да не излиза от странноприемницата. Но предположенията й бяха неверни, защото посетителите се появиха в първата сутрин, когато те самите отседнаха в Ламбтън. Разхождали се бяха из градчето с някои от новите познати и се върнаха в странноприемницата да се преоблекат и да обядват със същото това семейство, когато тропот на колела ги привлече към прозореца и те видяха да се задава двуконен лек кабриолет, а в него — дама и господин. Елизабет, познала ливреята на кочияша, разбра какво е това и изрази учудване пред близките си, като им обясни честта, която я очаква. Чичото и лелята бяха удивени, а развълнуваните й думи, прибавени към обстоятелствата и към събитията от предишния ден, им разкриха нещата от нова страна. И макар досега нищо да не им го бе подсказало, осъзнаха, че подобно внимание от такова високопоставено място можеше да се обясни единствено с по-особени чувства към племенницата им. Докато новите мисли се въртяха в съзнанието им, вълнението на Елизабет нарастваше. Самата тя се изненада от своето смущение, но сред многобройните причини за тревога боеше се, че пристрастието на брата я е представило в по-блестяща от истинската светлина и понеже искаше да се хареса, плашеше се, и то с основание, че няма да се представи достойно.
Дръпна се от прозореца, да не я видят, а докато кръстосваше стаята неспокойно и се мъчеше да се овладее, учудените и любопитни погледи на близките й още повече я смутиха.
Мис Дарси и брат й се появиха и запознанството стана. Елизабет се изненада, че новата й позната е смутена повече и от нея. Тук, в Ламбтън, беше чула, че мис Дарси е необикновено горда, ала още в първите мигове се убеди, че е само много стеснителна. Едва успя да изтръгне от нея две-три едносрични слова.
Мис Дарси беше стройна, по-едра от Елизабет; макар и шестнайсетгодишна, фигурата й бе оформена, излъчваше женственост и нежност. Не беше хубава като брат си, но лицето й бе умно н добродушно, държеше се непринудено и дружелюбно. Елизабет, очаквала да види в нея проницателен и самоуверен наблюдател като мистър Дарси, въздъхна облекчено.
След малко Дарси й съобщи, че и Бингли ще я посети; и преди още да е изразила радостта си и да се е подготвила за този гост, бързите стъпки на Бингли долетяха откъм стълбите, а миг след това той влезе. Елизабет отдавна бе забравила гнева си, но и да му се сърдеше, щеше да му прости заради сърдечната усмивка, с която я погледна. Разпита я, макар и твърде общо, за близките й, държеше се приятелски и непринудено както преди.