За мистър и мисис Гарднър той бе не по-малко интересен. Отдавна им се щеше да го видят. Изобщо цялата група пред тях ги интересуваше. Подозрението, породило се за мистър Дарси и племенницата им, ги караше да наблюдават и двамата с любопитство и скоро се убедиха, че поне единият от тях знае какво е любов. За нейните чувства не бяха сигурни, но че той пламти от обожание — бе очевидно.
Елизабет от своя страна се чудеше какво по-напред да стори. Искаше й се да прозре във всеки от гостите, искаше да овладее своите чувства, а и да се хареса на всички и наистина сполучи, защото онези, които желаеше да спечели, бяха с открити към нея сърца. Бингли отдавна я ценеше, Джорджиана гореше от желание да я приеме, а Дарси бе твърдо решен да я хареса.
Щом видя Бингли, мислите й се насочиха към сестра й и тя закопня да разбере дали и неговата мисъл е отправена нататък. Понякога й се струваше, че не е много разговорлив, а един-два пъти се поласка, че като гледа нея, търси прилика с Джейн. Ала ако другото бе само плод на въображението, държането му към мис Дарси, която й бе представена като съперница на Джейн, я увери в противното. Не проличаваше да се харесват. С нищо не се виждаше да оправдават надеждите на сестра му. В това отношение тя скоро се успокои, а от незначителните наглед неща, които се случиха, преди да си отидат, реши, че той мисли за Джейн с нежност и че му се иска да наведе разговора към нея, ала не смее. Докато другите разговаряха с глас, в който се четеше искрено съжаление, той каза, че „отдавна не бил изживявал удоволствието да я види“, и преди още да му е отговорила, додаде: „Повече от осем месеца оттогава. Не сме се срещали от двадесет и шести ноември, когато всички танцувахме в Недърфийлд,“
Елизабет се зарадва, че си спомня всичко с такива подробности, а след малко, когато другите не слушаха, запита я дали всичките й сестри са в Лонгборн. Въпросът, както и предишната му забележка, не бяха кой знае какви, ала и в погледа, и в поведението му имаше нещо, което им придаваше особен смисъл.
Рядко успяваше да поглежда към Дарси, но хвърлеше ли поглед нататък, прочиташе в лицето му искреност, а в думите му не проличаваше надменност, нито ирония към събеседниците и това я караше да вярва, че се е променил, макар и временно. Като го виждаше как търси познанството, как иска да се хареса на хора с които преди няколко месеца смяташе унизително да разговаря; като го гледаше така учтив не само към нея, но към роднините, които тъй открито беше презрял, и като си припомняше последния им тежък разговор в енорийския дом в Хънсфорд, разликата, промяната бяха толкова големи и тъй я удивляваха, че едва скриваше изненадата. Никога, дори сред скъпите му приятели в Недърфийлд или сред достолепните му роднини в Розингс, никога не го бе виждала тъй готов да се хареса, тъй приветлив, тъй отпуснат както сега тук, където усилията му щяха да останат безплодни, а познанството с хората, към които бе толкова внимателен, можеше да извика само присмеха и порицанието на дамите от Недърфийлд и Розингс.
Гостите се застояха близо час, а като си тръгнаха, мистър Дарси подтикна сестра си и тя да потвърди поканата му мистър и мисис Гарднър, а и мис Бенит да вечерят в Пембърли, преди да отпътуват. Мис Дарси със смущение, което издаваше колко неопитна е още в светските учтивости, веднага откликна. Мисис Гарднър погледна племенницата си, да разбере дали тя, към която в същност отправяха поканата, е склонна да приеме, ала Елизабет беше извърнала глава. Тя го прие за смущение, а не за нежелание и като забеляза, че съпругът й, който обичаше приятно общество, желае да отидат, съгласи се и се уговориха за по-другия ден.
Бингли се зарадва на предстоящата среща с Елизабет — имал много неща да й казва и много да разпитва за приятелите от Хъртфордшър. Елизабет го изтълкува като желание да научи нещо за сестра й; поради това, а и заради друго, когато гостите си отидоха, реши, че всичко е минало добре, макар по време на срещата да не бе изпитала особена наслада. Нетърпелива да остане насаме и притеснена да не би да я подпитват, постоя при чичо си и леля си, колкото да чуе благоприятното им мнение за Бингли, и изтича да се преоблече.
Напразно се боеше от мистър и мисис Гарднър; те нямаха желание да я разпитват. По всичко личеше, че е много по-близка с Дарси, отколкото предполагаха; очевидно той бе влюбен в нея. Щеше им се да узнаят, но нямаха право да любопитствуват.
Сега вече искрено желаеха да харесат мистър Дарси; а и както виждаха, нямаха основания за обратното. Любезното му държане ги бе предразположило и ако мнението за него зависеше от непосредствените им впечатления, а и от ласкавите думи на икономката, тяхната представа за него щеше да е противоположна на онова, за което го мислеха в Хъртфордшър. Сега вярваха на икономката; осъзнаха, че препоръката на тази почтена служителка, която го знае от четиригодишен, не бива да се пренебрегва лекомислено. А и онова, което ламбтънските им познати бяха съобщили, подкрепяше думите й. Укоряваха го само, че бил горд; и той наистина бе горд, а и да не беше, пак такъв щяха да го мислят жителите на този малък провинциален пазарен център, с които семейството му не дружеше. Признаваха обаче, че е щедър и великодушен към бедните.