Що се отнася до Уикъм, научиха, че тук не го уважават; защото, както и да тълкуваха отношенията му със сина на стария Дарси, на всички бе известно, че е напуснал Дарбишър с много дългове, които младият Дарси след това погасил.
Тази вечер Елизабет си мислеше за Пембърли много повече, отколкото предишната; макар да й се стори безкрайна, нощта не й стигна, за да си изясни какво точно чувствува към онова лице в големия дом; и тя дълго лежа будна и объркана. Не го мразеше, не. Омразата отдавна се бе разпръснала и сега се срамуваше, че е изпитвала към него подобно чувство. Уважението, породено от достойнствата, които отначало не й се щеше да признае, вече не й бе противно; а сега от всички добри думи, изречени за Дарси, и от дружелюбното му държане през вчерашния ден, то бе прераснало в симпатия. Но над всичко, над уважението и възхитата, у нея тлееше благосклонност. Беше му благодарна. Благодарна не само защото я беше обичал, а защото все още я обичаше дотолкова, че да прости сприхавите и язвителни думи, с които бе отхвърлила предложението му за женитба, както и несправедливите обвинения, с които бе подкрепила своя отказ. Той, който би трябвало да я избягва като ненавистен враг, при тази случайна среща бе сторил всичко, да съхрани познанството, и без излишно да изтъква уважението, нито съкровените чувства що се отнасяше до двамата, бе се постарал да се хареса на близките й и бе пожелал да я представи на сестра си. Подобна промяна у този горд човек будеше не само удивление, но и благодарност — защото можеше да се дължи единствено на любов, и то на любов пламенна и нежна; самата тя усещаше, че той иска да й го покаже, и се радваше, макар да не смееше докрай да си признае. Уважаваше го, ценеше го, беше му благодарна, желаеше и той да е щастлив; но искаше да разбере доколко неговото щастие може да зависи от нея самата и щеше ли да е полезно и за двамата, ако упражни силата, която вярваше, че още притежава, за да го подтикне към ново предложение.
Вечерта лелята и племенницата си поговориха и решиха, че на учтивостта, проявена от мис Дарси — да ги посети в деня на идването си в Пембърли (тя бе стигнала там чак към обяд), би трябвало да се отвърне с подобна любезност от тяхна страна; разбраха се да отидат в Пембърли на другата сутрин. И тъй, отиваха в Пембърли. Елизабет изпитваше радост, макар че, като се запита защо, не можа да си отговори.
Мистър Гарднър ги остави след закуска. Поканата за риболов бе подновена предишния ден и той се бе уговорил с господата да се срещнат в Пембърли по пладне.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА
Елизабет, понеже вече беше убедена, че ненавистта на мис Бингли е породена от ревност, съзнаваше каква неприязън ще извика у нея с появата си в Пембърли и бе любопитна да види как ли ще се държи тази дама, когато пак се срещнат.
Пристигнаха, преведоха ги през преддверието и ги поканиха в салона; северното изложение го правеше незаменим в летните горещини. Прозорците към парка разкриваха освежаваща гледка към високите гористи хълмове зад господарския дом и към красивите дъбови и кестенови дървета, разпръснати из близката морава.
Посрещна ги мис Дарси, която седеше в салона с мисис Хърст, мис Бингли и дамата, с която живееше в Лондон. Джорджиана ги прие учтиво, но в държането й се усещаше онова смущение, което, макар да се дължеше на стеснителност и боязън, можеше да се изтълкува от всеки по-нископоставен за гордост и надменна сдържаност. Мисис Гарднър и Елизабет я разбираха и затова им стана мила.
Мисис Хърст и мис Бингли ги поздравиха с мълчаливи реверанси, а като седнаха, над всички легна неловко, смутено мълчание. Наруши го мисис Анзли, благовъзпитана и приятна на вид жена, чиито усилия да подхване някакъв разговор показаха колко по-изискана е всъщност от другите две; заприказваха с мисис Гарднър и Елизабет. Усещаше се, че и на мис Дарси й се иска да се присъедини; от време на време подмяташе по някое кратко изречение, но толкова тихо, че едва я чуваха.