„О, къде, къде отиде чичо?“ — изохка Елизабет, щом дочете писмото, и се втурна да го догони, защото всяка минута беше решаваща, но едва тръгнала, вратата се отвори и прислужникът въведе мистър Дарси. Бледото лице и устремът й го стреснаха, ала още преди да я е заговорил, тя, чиито мисли бяха обзети единствено от историята на Лидия, възкликна:
— Простете — трябва да изляза. Веднага трябва да намеря мистър Гарднър за нещо неотложно, не бива да губя нито миг.
— Боже мой! Но какво се е случило? — ахна той развълнуван, после се овладя и продължи: — Не желая да ви задържам, но защо аз или прислужникът да не потърсим мистър и мисис Гарднър? Вие не сте добре, не бива да тръгвате сама.
Елизабет се поколеба, но коленете й трепереха и тя осъзна, че едва ли ще ги настигне. Затова повика прислужника и с развълнувани, объркани думи му заръча бързо да намери и да повика тук господаря и господарката си.
Щом той излезе, тя седна, защото едва се държеше, а видът й бе толкова нещастен, че Дарси не посмя да я остави, не се сдържа и й каза нежно и състрадателно:
— Нека повикам прислужницата ви. Защо не вземете нещо да ви подкрепи? Чаша вино — да ви донеса ли? Вие сте много зле.
— Не, благодаря — отвърна тя и се опита да се овладее. — На мен нищо ми няма. Аз съм добре. Но съм съсипана от страшните вести, които току-що получих от Лонгборн.