Докато полкът бе в Хъртфордшър, не бе забелязала Лидия да харесва Уикъм, но знаеше колко малко й стигаше, за да се влюби в когото да било. Ту един, ту друг от офицерите според вниманието, което й оказваха, ставаха нейни любимци. Влюбваше се непрестанно. Ето последствията от немарата и разглезването. Как болезнено разбираше всичко това сега!
Изгаряше от нетърпение да си отиде у дома — да чуе, да види, да бъде там, да сподели с Джейн тревогата, която в момента бе легнала изцяло върху нея в това объркано семейство; баща им го нямаше, майка им не бе в състояние да се овладее и се нуждаеше от непрестанни грижи и макар да бе почти убедена, че нищо не може да се направи за Лидия, намесата на чичо им й се струваше от огромно значение и докато той не се върна, отчаянието и нетърпението, които я изпълваха, бяха непоносими. Мистър и мисис Гарднър пристигнаха задъхани, разбрали от обяснението на прислужника, че племенницата им е внезапно заболяла, но щом ги успокои, че е здрава, тя развълнувано им обясни за какво ги е повикала, прочете на глас и двете писма и задъхано препрочете послеписа на второто. Мистър и мисис Гарднър се разтревожиха, макар Лидия да не им бе любимка. Станалото засягаше не само Лидия, а всички тях и след възклицанията на удивление и ужас мистър Гарднър заяви, че ще стори всичко по силите си. Макар да очакваше това, Елизабет се разплака от благодарност и понеже и тримата бяха тласкани от същия подтик, набързо уредиха заминаването. Тръгваха веднага.
— А с Пембърли какво ще правим? — ахна мисис Гарднър. — От Джон научихме, че когато си го пратила да ни търси, мистър Дарси бил тук, вярно ли е?
— Да, обясних му, че сме възпрепятствувани да ги посетим. Това поне е уредено.
„Това поне е уредено — повтори си леля й, докато тичаше към стаята да събира багажа. — Дотолкова ли са близки, че да му е казала самата истина? Ах, как бих искала да узная!“
Но желанието й бе неосъществимо или поне я занимаваше само половиния час, докато бързаше и се суетеше. Ако не трябваше да бързат, както бе отчаяна, Елизабет сигурно нямаше и да помръдне, но и нея, както и близките й, я чакаха куп задължения, между другото и прощалните писма с измислени обяснения за внезапното заминаване до всичките познати в Ламбтън. След един час бяха готови; междувременно мистър Гарднър бе уредил сметката в странноприемницата. Можеха да тръгват и Елизабет след тежките сутрешни преживелици се озова по-скоро, отколкото бе очаквала, в каретата на път за Лонгборн.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА
— Премислям всичко, Лизи — обади се чичо й на излизане от града, — преценявам нещата издълбоко и все повече съм склонен да се съглася с Джейн. Невероятно ми се струва един млад мъж да се отнесе тъй злонамерено с момиче като Лидия — та тя има и семейство, и близки, а и гостува на неговия полковник; ето затова съм склонен да не губя надежда. Може ли да си въобразява, че близките й ще останат безразлични? Може ли да се надява, че военните пак ще го приемат след обидата над полковник Форстър? Увлечението му не оправдава подобен риск.
— Така ли смяташ? — възкликна Елизабет обнадеждена.
— Да си призная, и аз започвам да мисля като чичо ти — каза мисис Гарднър. — Невероятно ми се вижда тъй неразумно да увреди приличие, добро име и личен интерес. Не смея да мисля толкова лошо за Уикъм. А ти, Лизи, готова ли си да го низвергнеш дотам, че да го смяташ способен на подобно нещо?
— Не — що се отнася до личния му интерес. Но ми се струва достатъчно безотговорен за всичко останало. О, дано е така! Ала не ми се вярва. Ако е вярно, защо не са отишли в Шотландия?
— Преди всичко нямаме доказателства, че наистина не са в Шотландия — отвърна мистър Гарднър.