Пътуваха с голяма бързина; и като преспаха в някаква крайпътна странноприемница, на другия ден по пладне пристигнаха в Лонгборн. Елизабет с облекчение си каза, че Джейн не се е измъчила поне от дълго очакване.
Когато свиха към конюшнята, децата на Гарднърови, привлечени от каретата, стояха вече на стълбите; а като спряха пред къщата, радост огря лицата им, те взеха да подскачат, да се премятат и това детско щастие бе първата радост от пристигането.
Елизабет скочи, целуна ги набързо и изтича във вестибюла, където срещна Джейн, която слизаше отгоре.
Докато я прегръщаше нежно и очите и на двете се изпълниха със сълзи, Елизабет запита има ли вести от бегълците.
— Нищо няма — отвърна Джейн. — Сега, щом е тук, надявам се всичко да се оправи.
— Татко замина ли за Лондон?
— Да, замина във вторник, както ти и писах.
— А обажда ли се?
— Само веднъж. Писа в сряда, да каже, че е пристигнал благополучно, и да си съобщи адреса, както го бях помолила. Казва само, че ще пише пак, когато има нещо важно да съобщи.
— Ами мама — тя как е? Как сте всички?
— Мама е добре; макар че е много разстроена. Горе е и много ще ви се зарадва. Не излиза от стаята. Мери и Кити, слава на бога, се държат.
— А ти, ти как си? — възкликна Елизабет. — Виждаш ми се пребледняла. Какво ли си изживяла?
Но сестра й я увери, че е много добре; и разговорът, който водеха, докато мистър и мисис Гарднър се занимаваха с децата си, се прекъсна от приближаването на цялата група. Джейн се спусна към чичо си и леля си, поздрави ги и им благодари, обляна в сълзи и озарена от усмивка.
Като седнаха в приемната, отново зададоха същите въпроси й стана ясно, че Джейн не може да им каже нищо ново. Оптимистичните надежди за бъдещето, подхранвани от доброто й сърце, още я поддържаха; вярваше, че всичко ще завърши благополучно и че новото утро ще донесе писмо или от Лидия, или от баща им, което ще обясни какво е станало и вероятно ще извести, че са се оженили.
Мисис Бенит, при която отидоха след краткия разговор, ги прие както очакваха; обляна в сълзи, задъхана от вайкане и жалби, от хули срещу злодейското деяние на Уикъм, от състрадание към собствените си страдания и мъки; тя обвиняваше всички освен личността, на чиято немарливост се дължаха прегрешенията на дъщеря й.
— Да бяха ме пуснали да си изпълня намерението и всички да заминем за Брайтън, това никога нямаше да се случи; а бедничката Лидия остана без опора. Защо тези Форстърови не са я държали по-строго? Знам, пуснали са я на воля, иначе тя не е дете, няма да извърши подобно нещо, ако са се грижили за нея. Знаех си, че не са почтени хора; но наложиха ми се както винаги. Бедното, милото дете! Ето, и мистър Бенит замина, сигурно ще се сбие с Уикъм още щом го срещне, оня ще го убие, а после какво ще стане с нас? Колинсови ще ни изхвърлят, преди да е изстинал в гроба; и ако ти не се погрижиш за нас, братко, не знам какво ще правим!
Всички възроптаха срещу тия мрачни мисли; а мистър Гарднър я увери, че милее и за нея, и за близките й, и обясни, че ще замине за Лондон на другия ден и заедно с мистър Бенит ще се опитат да намерят Лидия.
— Не се оставяй на безсмислените тревоги — успокои я той, — макар че според мен трябва да се готвиш за най-лошото. И все пак нямаме основание да смятаме, че ще е точно тъй. Едва седмица, откакто са напуснали Брайтън. До няколко дни вероятно ще чуем нещичко, а докато не сме сигурни, че не са се оженили и нямат намерение да се женят, не смятай работата за загубена. Щом се върна в Лондон, ще отида при зет си, ще го взема у дома на Грейсчърч Стрийт, а после двамата ще умуваме какво да предприемем.
— О, мили братко — въздъхна мисис Бенит, — точно това ми се искаше. А сега, щом стигнеш в града, намери ги, където и да са; и ако още не са се оженили, накарай ги да се оженят. А пък за сватбените дрехи, не ги оставяй да губят време с това, кажи само на Лидия, че ще й дадем колкото пари иска да ги купи, като се оженят. И най-вече не позволявай на мистър Бенит да се дуелира. Опиши му в какво ужасно състояние си ме намерил — кажи му, че се боя до смърт; и тъй треперя, така ме втриса, такива спазми имам, цепи ме главата, сърцето ми ще изскочи, нямам мира ни денем, ни нощем. И да кажеш на миличката Лидия да не вземе да си поръчва дрехи, докато не се видим, защото не знае хубавите продавници. Ах, братко, колко си добър! Знам — всичко ще успееш да оправиш.
Но мистър Гарднър, макар да я увери, че ще стори всичко по силите си, не се сдържа и й препоръча да се овладее, да не храни прекалено големи надежди и да не се отдава на пълно отчаяние; постояха при нея, докато ги повикат за обяд, и я оставиха да излива чувствата си пред икономката, която я гледаше, когато дъщерите й не бяха там.