— О! Тази лекомислена Лидия! — възкликна Елизабет, като дочете бележката. — Кой пише такова писмо в такъв сериозен момент. Но поне се разбира, че тя е вярвала в целта на пътешествието. Той може после да я е увещал за другото, но тя самата не е имала порочни мисли. Бедният татко! Как ли го е преживял!
— Дълбоко беше поразен. Десет минути не можа да проговори. А на мама веднага й прилоша, цялата къща се обърка!
— О, Джейн! — възкликна Елизабет. — И сигурна до вечерта цялата прислуга знаеше всичко с най-големи подробности!
— Не мога да ти кажа … Не, сигурно не всички. Но да се въздържаш в подобен момент, е наистина трудно. Мама изпадна в истерия и както да се мъчих да я успокоя, не успях докрай. Но страхът от ужасните последствия ми взе ума.
— Грижите по нея са те изтощили. Не изглеждаш добре. Ах, как съжалявам, че и аз не бях тук — всичко се е струпало на твоята глава.
— Мери и Кити се държаха много мило и сигурно щяха да бъдат в помош, не се и съмнявам, но не им позволих. Кити е слаба и нежна, а Мери се съсипва да чете и се нуждае от почивка. Леля Филипс дойде във вторник, като замина татко; стоя до четвъртък. Много ни помогна и ни успокои, лейди Лукас и тя беше много мила; появи се в четвъртък сутринта да изкаже съчувствия, предложи си услугите, нейните или на дъщерите й.
— По-добре да не беше идвала — ядоса се Елизабет, — може да е била добронамерена, но при такава беда съседите най-добре да ги няма. Помощта е безполезна; съчувствието — непоносимо. Нека тържествуват над нас отдалеч и да ни се надсмиват на воля!
После продължи да разпитва какво смята да предприеме баща им в Лондон, за да издири Лидия.
— Смяташе да отиде в Епсъм, където са сменили конете, да поговори с кочияшите и да научи нещичко от тях. Най-важното е да открие номера на каретата, която ги е отвела от Клапъм. Тя била довела някакви хора от Лондон; и понеже предполага, че прави впечатление, когато някоя изискана двойка се прехвърля от една карета в друга, възнамеряваше да поразпита и в Клапъм. Ако успее да открие в кой дом е оставила предишните си пътници наемната карета, ще попита там и ще научи откъде е наета колата и какъв й е номерът. Какво друго е намислил, не зная; но той толкова бързаше да замине и тъй беше разстроен, че и това, което научих, го изкопчих с мъка.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА
Всички очакваха на другата сутрин писмо от мистър Бенит, ала разносвачът мина, без да донесе ред от него. Близките му го познаваха, знаеха, че е небрежен и не обича да пише, но очакваха в такъв момент да направи изключение. Не им оставаше друго, освен да сметнат, че няма нищо радостно да извести, но дори и затова им се искаше да чуят от него. Мистър Гарднър бе останал да дочака пощата и тогава да потегли.
Когато замина, уверени бяха в едно — че редовно ще получават вести, а чичо им на тръгване обеща да склони мистър Бенит по-скоро да се върне в Лонгборн; това поуспокои сестра му, която смяташе, че само така съпругът й няма да бъде убит на дуел.
Мисис Гарднър и децата щяха да поостанат в Хъртфордшър; надяваше се, че присъствието й ще успокои нейните племеннички. Помагаше им да се грижат за мисис Бенит и им бе утеха в свободните часове. Другата им леля и тя ги посещаваше редовно и винаги, както изтъкваше, с желание да ги разведри и ободри, но не пропущаше да донесе нови подробности за прахосничеството и безобразията на Уикъм и вместо весели, оставяше ги още по-подтиснати.
Целият Меритън се надпреварваше да черни човека, който до преди три месеца бе пример за подражание. Разправяха, че бил задлъжнял на всички търговци; в любовните авантюри го описваха като коварен прелъстител, посегнал към всички търговски дъщери. Твърдяха, че бил най-поквареният млад мъж на света; изведнъж осъзнаха, че открай време не вярвали в привидната му доброта. Елизабет, колкото и да се съмняваше в тия приказки, се убеди, че сестра й наистина е загубена; дори Джейн, която изобщо не даваше ухо на мълвата, и тя загуби надежда, защото, ако наистина бяха заминали за Шотландия — на това продължаваше да се надява, — вече трябваше да се обадят.