Мистър Гарднър си тръгна от Лонгборн в неделя; във вторник жена му получи писмо; съобщаваше й, че щом пристигнал, намерил зет си и го увещал да се премести при него, на Грейсчърч Стрийт. Мистър Бенит междувременно бил ходил в Епсъм и Клапъм, но не научил нищо задоволително; а сега се готвел да провери в по-големите лондонски хотели, защото смятал за твърде вероятно, докато намерят постоянно жилище, да са се установили в някой от тях. Самият мистър Гарднър не вярвал в това дирене, но след като зет му настоявал, щял да обикаля, с него. Съобщаваше, че мистър Бенит още не искал да напуска Лондон и обещаваше пак да им пише. В послеписа се казваше следното:
„Писах на полковник Форстър и го помолих, ако му е възможно, да разбере от някой офицер, приятел на Уикъм, дали знае негови познати или роднини, които да са уведомени в коя част на града се е скрил. Ако има кой да ни насочи, това ще ни помогне много. Засега нямаме никаква следа. Смятам, че полковник Форстър ще стори всичко по силите си да ни услужи. Но като премислям, може би Лизи по-точно от всеки друг ще може да ни даде сведения за живите му роднини.“
Елизабет подразбра откъде идва доверието към онова, което би могла да каже; но за жалост не бе в състояние да даде задоволителните сведения, каквито този комплимент напълно заслужаваше.
Не знаеше за други негови роднини освен за баща му и майка му, починали преди години. Твърде вероятно беше обаче някои от приятелите му в полка да знаят повече; и макар да не хранеше големи надежди, и тя започна да чака отговора на писмото.
В Лонгборн всеки нов ден бе изпълнен с очакване; но най-напрегнати бяха сутрините, когато минаваше раздавачът. Получаването на писмата бе най-голямото сутрешно събитие. Защото новините, все едно добри или лоши, щяха да стигнат до тях с писмо и всеки нов ден можеше да донесе важна вест.
Но преди да пристигне вест от мистър Гарднър, за баща им се получи писмо от друг — от мистър Колинс; а Джейн, упълномощена да отваря всичко, дошло в негово отсъствие, го прочете; Елизабет, понеже знаеше колко невероятни са посланията му, се надвеси над нея и също го прочете. Ето какво гласеше то:
Уважаеми господине,
Роднинските връзки и общественото ми положение ме подтикнаха да изразя съболезнования за сполетялата Ви тежка беда, за която узнахме вчера чрез писмо от Хъртфордшър. Знайте, драги господине, че мисис Колинс и аз искрено съчувствуваме на Вас и на уважаваното Ви семейство в тази дълбока покруса, толкова по-горчива, защото е извикана от причина, която времето не може да заличи. Каквото и да кажа по въпроса, не ще Ви утеши в злощастието; нито ще Ви обнадежди, защото подобни обстоятелства раняват най-болезнено бащиното сърце. Смъртта на дъщеря Ви щеше да е радостно събитие в сравнение с това. А още по-тягостно е, като се знае, както ми съобщи моята скъпа Шарлот, че безнравствената постъпка на дъщеря Ви е плод на погрешно и немарливо възпитание, макар за Ваша утеха и за успокоение на мисис Бенит да съм по-готов да приема, че склонността към леконравие е вроден недостатък, иначе тя едва ли би сторила нещо тъй неокачествимо на тази крехка възраст. Но Вие във всички случаи заслужавате искрено съжаление; това го мислим не само аз и мисис Колинс, а и лейди Катрин и дъщеря й, на които разказах за станалото. И те като мен се страхуват, че тази погрешна стъпка на едната Ви дъщеря ще навреди бъдещето и на всички останали, защото, както благоволи да се изрази лейди Катрин, всеки ще се бои да се сроди с подобно семейство. А това обстоятелство ме кара да си припомням с още по-голямо задоволство въпросното събитие през миналия ноември, защото, ако не бе станало така, сега и аз щях да бъда въвлечен във Вашата скръб и Вашия позор. И тъй, съветвам ви, уважаеми господине, да потърсите утеха, да изхвърлите завинаги от сърцето си вашето недостойно дете и да го оставите да бере плодовете на своята отвратителна простъпка.
Мистър Гарднър се обади едва след като бе получил отговора на полковник Форстър; вестите не бяха приятни. Оказа се, че Уикъм нямал нито един приятел, с когото да е поддържал връзки, а нямал и близки роднини. Предишните му приятелства били многобройни; ала откакто влязъл в доброволческия полк, скъсал с всички стари познати. Следователно към никого не можели да се обърнат за сведения. А поради окаяното си материално състояние принуден бил, с основание, да се укрива; страхувал се да не го открият и близките на Лидия, а на всичко отгоре наскоро станало известно, че оставил след себе си големи комарджийски дългове. Според полковник Форстър за погасяването им в Брайтън трябвали повече от хиляда лири. Паричните му задължения в града били големи, но още по-големи били дълговете на честта. Мистър Гарднър не се бе въздържал да скрие тези подробности от семейството в Лонгборн; Джейн беше ужасена.